Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

След като уговориха среща за другия ден, те си тръгнаха и тъй като искаха час по-скоро да се видят с Жоам Дакоста, отидоха веднага в затвора.

Там на кратко свиждане със затворника му разправиха всичко, което се бе случило.

Жоам Дакоста взе документа и го разгледа внимателно. После поклати глава и го върна на сина си.

— Възможно е — рече той — в тази бележка да се намери доказателството, което не можах да представя досега! Но ако това доказателство ми се изплъзне, ако целият ми почтен живот не говори в моя полза, тогава нямам какво повече да очаквам от човешкото правосъдие и съдбата ми е в божиите ръце.

Всички разбраха добре това! Ако този документ останеше неразчетен, положението на осъдения беше отчаяно!

— Ще намерим ключа му, татко! — възкликна Бенито. — Няма документ от тоя род, който да не може да се разчете! Имайте вяра… да, вяра! Нали провидението, така да се каже, по чудо ни върна този документ, който ви оправдава, а след като насочи ръката ни да го намерим, няма да откаже да насочи разума ни, за да го разчетем!

Жоам Дакоста стисна ръка на Бенито и Маноел, след което тримата младежи си тръгнаха много развълнувани, за да се върнат незабавно на жангадата, където Якита ги чакаше.

Там веднага разказаха на Якита за новите събития, станали от предния ден насам: за появяването на трупа на Торес, за откриването на документа и необикновената форма, в която е решил да го напише истинският виновник за престъплението, приятелят на авантюриста — навярно за да не го разгадаят в случай, че попадне в чужди ръце.

Естествено, осведомиха и Лика за това неочаквано усложнение и за разкритието на Фрагозо, че Торес е бивш горски стражар, работил на тази служба около устието на Мадейра.

— Но как сте се срещнали? — попита младата мулатка.

— При една от обиколките ми из провинцията Амазонка — отговори Фрагозо, — когато ходех от село на село да упражнявам занаята си.

— Ами белегът?…

— Ето как стана това. Един ден пристигнах в мисията Аранас точно когато този Торес, когото не бях виждал никога, се бе спречкал с един от другарите си — все долна пасмина — и това спречкване завърши с удар с нож, който промуши ръката на горския стражар. Понеже нямаше лекар, натовариха мен да го превържа и така се запознах с него!

— В края на краищата това няма Значение — отвърна девойката, — щом вече знаем кой е Торес! Значи той не е престъпникът, а така не напредваме много!

— Да, не ще и дума — съгласи се Фрагозо, — но накрая все ще се разчете този документ, дяволите да го вземат, и тогава невинността на Жоам Дакоста ще блесне пред очите на всички.

На това се надяваха и Якита, и Бенито, и Маноел, и Миня. Ето защо тримата мъже се затвориха в общата зала на жилището и прекараха там дълги часове в усилия да дешифрират бележката. Ала такава надежда хранеха не само те, но — трябва да подчертаем това — и съдията Жарикес.

След като изготви доклада, който въз основа на разпита установяваше самоличността на Жоам Дакоста, съдията изпрати този доклад в министерството на правосъдието и сметна, че е свършил работата си от своя страна. Но това не беше достатъчно.

Всъщност трябва да кажем, че откакто бе намерен документът, съдията Жарикес се видя изведнъж въвлечен в любимото си занимание. Той обичаше да разгадава цифрови съчетания, да решава забавни задачи, да разчита шаради, ребуси, логогрифи и други, и тук явно се чувствуваше в истинската си стихия.

А мисълта, че този документ може би крие оправданието на Жоам Дакоста, пробуди страстта му на аналитик. Ето пред очите му криптограма! И той мислеше само как да открие смисъла й. Дори и да не го познавате, не се съмнявайте, че щом се заловеше с такава работа, той щеше да забрави и ядене, и пиене.

След като младите хора си отидоха, съдията Жарикес се разположи в кабинета си. Той нареди да не пускат никого, с което си осигури няколко часа пълно усамотение. Очилата бяха на носа му, табакерата му — на масата. Той смръкна солидна доза емфие, за да изостри схватливостта и проницателността на мозъка си, взе документа и се вдълбочи в размишление, което скоро щеше да се изяви под формата на монолог. Почтеният съдия беше от ония експанзивни натури, които предпочитат да мислят гласно, отколкото тихомълком.

— Да действуваме методично — рече си той. — Без метода няма логика. Без логика не може да има успех.

След това взе документа и го прочете от начало до край, но нищо не разбра.

Този документ се състоеше от стотина реда, разделени на шест абзаца.