Веркор - Вълчи капан

— Слушай — казах му, подбирайки думите си. — Да, мисля, че го обичах по особен начин. Но това основание ли е, за да… Не, знаеш ли, има хора… когато са болни от рак например, които не искат да узнаят. Страх ги е да се страхуват. Има други, които биха се почувствували оскърбени и унижени в подобен случай. От това, че крият истината от тях. Разбираш ли?

— Да… — отвърна той колебливо.

— Аз не съм много силна, но не искам да крият истината от мене. Защото и най-жестоката истина струва повече… от някакво щастийце, от някакво щастийце, което бавно тлее в съзнателно незнание. О, това никак не пречи да плача, както виждаш, извинявай, трудно ми е да се сдържа… Очевидно това е тежко. Да, но е благотворно. Не ти се сърдя. Напротив, благодаря ти. Благодаря, ти постъпи добре…

Сълзите ми се стичаха, протегнах му ръка и той я пое в своите, почака плачът ми да престане и когато видя, че се усмихвам, ме попита дали съм обядвала или вечеряла. Поклатих глава — нищичко не съм хапвала от сутринта. „Е, добре — каза той, — като начало ще те заведа на ресторант.“

Бях се съвзела вече достатъчно и поисках най-напред да си измия лицето и да си сложа малко грим. Едно момиче с подпухнали очи, придружено от младеж — това говори зле за момичето. Докато слизахме, му казах:

— Дори името ти не зная. Как се казваш?

— Жюлиен — каза той и се усмихна.

— Да, ама…

— Жюлиен Давид — довърши той сериозно. Не посмях да го попитам дали това е еврейско име. Ако беше така, издайничеството и може би изтезанието на неговия баща от моя, ужасната му смърт, щяха да бъдат още по-отчайващи и омразни за мене. Помислих си — ами моята — нашата майка? И тя ли е била еврейка? Това би обяснило, че оня я е държал чрез шантаж, чрез заплаха за детето, за самата нея…

Седнахме в един закътан ъгъл на малко ресторантче край площад „Де Вож“. Оставих Жюлиен да поръча менюто. Бях гладна, но стомахът ми беше свит. Когато келнерът се отдалечи, най-накрая се осмелих да му поставя въпроса, който ме изгаряше.

— Самоубила ли се е мама или пък…? — не посмях да доизрека.

Той очакваше тези думи. Отмести ножа и вилицата си и се втренчи в покривката на малки червени квадрати.

— Заключението беше, че е самоубийство — рече той. — Но как да узнаеш? Палтото, тилът и раменете бяха разкъсани, без съмнение от витлото на някой шлеп. Дори да е имало някакви следи, те са изчезнали при това обезобразяване.

Отново потреперих.

— А ти не насочи ли… — поколебах се аз.

— Какво?

— … полицията… към…

— Не — каза той свирепо. — Тази работа засягаше само мене.

После някак си без връзка попита:

— Ти къде си родена?

— В Бургос, в Испания.

— Ето ти… Дали мама е избягала, за да се върне във Франция? Дали са се върнали заедно? Страхувал ли се е да не би тя да го издаде? Може би я е бил до смърт? Или я е направил така нещастна, че да се самоубие? Или може би е имала много угризения? Кой може да знае? — Спомних си очите й, изпълнени с ужас — ужасени от какво?…

— Животът — продължаваше той — е пълен със загадки от този вид, които остават без разрешение. Но лично за мене няма съществена разлика дали умряла от удар или от нравствено терзание…

Някаква грубост сбръчкваше тъжното му лице.

— Какво търсеше у нас? — запитах тръпнеща. — Да го убиеш ли беше дошъл?

— Да, да го убия като куче. Да отмъстя за двете му жертви и за още колко други. Имаше късмет, че ти беше там…

— Ами сега? — Студ ме пронизваше чак до костите. — Не отивай там — рекох трескаво. — Той разбра. Предупреден е. Ще затвори вратата с четирите ключалки, ще сложи лоста и ще дебне през шпионката. Има снайпер, който винаги е зареден.

— А — каза той усмихнат, — стига да искам, знам как да се захвана с тая работа. Само че… — и вместо да продължи, той попита: — Баща ти те обича, нали?

— Сигурно, по някакъв свой начин — разсеян или страстен, в зависимост от дните. Но, общо взето, да, мисля, че ме обичаше.

— А ти?

Нещо така ми тежеше в гърдите, че трябваше да направя усилие, за да поема въздух.

— Казах ти, че аз също.

— Е, тогава…

— До тази сутрин — уточних мрачно. — Докато го видях как се моли. Сега всичко е свършено.

— Не го ли обичаш вече?

— Не. — И поклатих глава отрицателно. — Не — повторих по-високо. — Не го мразя, а нещо още по-лошо. Аз го… — Търсех безуспешно думата, с която да изразя това ново чувство. Презрение беше все още слаба дума. Отвращение? Ужас? Имаше нещо такова, но не посмях да произнеса думата.

— Слушай — подзе той.