Веркор - Вълчи капан

— Само че — разправяше Жюлиен — и той не издържаше повече. Беше казал твърде много. Трябваше да изплюе камъчето. За да го принудя, разказах му за ужасната нощ, за оная, когато бях чул всичко в мансардата — пристигането на баща ми, изстрела, суматохата, това, че майка ми ме беше накарала да млъкна, докато тя очакваше мълчалива силуета в мрака… „Кой е предал баща ми?“ — извиках. — „Кой му е устроил тази примка?“ — и изглежда очите ми са излъчвали такъв ужас, че той разпери пред мене длан, крещейки: „Не!“, и сетне: „Никога да не си помислил това!“ и, разчленявайки думите: „Това не беше майка ти“. Избухнах в сълзи от внезапното облекчение. От внезапно щастие след толкова дълго и упорито безпокойство. Една шестгодишна натрапчива мисъл. Нали и вие помислихте, че е била майка ми?

— Не зная — отвърнах потресена.

— В продължение на шест години го бях мислил, отказвайки да повярвам. Отказвайки да отида до края на моите съмнения и мисли. Шест години на ужасно подозрение, на терзание от несигурността и накрая се оказа, че не е била майка ми. Задъхвах се от хълцане. Самюел ме галеше по главата: „Успокой се, малкият ми, успокой се…“ Посъвзех се и заедно с хладнокръвието ми се възвърна и съмнението. С още по-голяма сила. „Вие твърдите това…, но откъде го знаете?“ — провикнах се аз. Но той ме разтърси за косите: „Стига! Не е тя. Всички в Рокроа познават издайника.“ — „И това е… кой е бил?“ Очите ми горяха. „Ти не си могъл да го познаваш…“ Стори ми се объркан… „И той изчезна. Пък и за какво ти е да…“ Но аз го прекъснах: „Нали това е мъжът, когото бях забелязал зад мама? Как се казва?“ — отрязах късо. „Щях да ти кажа, ако знаех — увери ме той. — Но не зная. Зная само…“ — той се смръщи и извърна глава. „Какво?“ — хванах го за ръката. „… Това, което всички узнаха“ — довърши той. „И какво е то?“ — „Че майка ти и той…“. Не го заставих да продължава, защото кой, уви, не би разбрал? „Но в такъв случай — провикнах се ужасен — тя е била най-малкото негова съучастничка.“ „А, не“ — отрече той разпалено. Опита се да ми обясни това, което всички в оня край са знаели от устата на самата ми майка, когато избягала ужасена от този човек. Отначало тя била повярвала, че всичко е нагласено, само за да сплашат баща ми веднъж завинаги и да хване гората, та да остави двамата на мира за дълго време. Това е, което оня успял да й внуши. Но когато после разбрала истината — че я е измамил безчестно, че баща ми е в затвора, подложен на изтезания и обречен на смърт, тя избягала. Скрила се у свои приятелки (по-късно от тях узнал всичко и Самюел). Оня поизчакал малко, а после отишъл да си я прибере и когато…

— Какво? — извиках аз. — Последвала ли го е?

— И аз изкрещях същото на Самюел — въздъхна Жюлиен. — А той ми обясни, че съюзниците приближавали и трябва да я е сплашил — имаше народни трибунали, специални съдилища, разчистване на сметки… Заминали за Германия с ешелоните на окупатора. Предполагат, че се е присъединил към Дорио 3 3 Ръководителят на френските фашисти. — Бел.прев. в областта Хесе. Дорио умрял. Те отишли в Хамбург, където влизали американците. И повече никой не е чувал за тях. Та това е, момчето ми — приключи Самюел с известно облекчение, както цар Мидас, освободен от тайната си. Но моето сърце щеше да се пръсне. Навестяваше ме мисъл за убийство. „Не знаете ли дали са живи?“ — „Никой не знае нищо повече“ — отвърна той и тогава реших, че ще тръгна да ги търся. Исках да открия този човек.

— И намерихте ли го?

— Не. Отначало не можех да тръгна веднага по следите му — трябваше да завърша следването. Но прекарвах всичките си ваканции в Рокроа и околностите. Разпитвах хората. Повечето си спомняха за родителите ми. Оня не беше от Рокроа, бил секретар на префектурата в Мезиер, недалече оттам. Никой не знаеше името му — мнозина го знаеха, но несъмнено отричаха — нали човекът можеше да се върне, а по моята настоятелност те отгатваха намеренията и решителността ми. Никой не обича да се меси в подобни истории, па макар и да става дума за предател. А че е бил колаборационист, беше публична тайна. И военен престъпник — доносник, палач и убиец. Лош човек. Майка ми беше само жертва според тях.

На собствената си слабост и на преследванията на оня. Омъжила се твърде млада, самотна и лишена от средства, от подкрепа, от нежност; когато баща ми бил пленник, тя направила първата грешка. Потребност от покровителство, нали така? А после мъжът не я оставил на мира. Ето какво успях да узная в Рокроа. В Мезиер не познавах никого. Месеци и даже години ми бяха потребни, за да се добера до водеща нишка — като начеващ инженер за анкетите си разполагах само с кратките си отпуски: дванайсет дена, после две, сетне три седмици. Но като се съберат, това прави месеци. Когато най-сетне помислих, че съм се добрал до следа, тя не водеше никъде. След бягството си в Германия палачът никога не се беше появявал отново. Нито в Мезиер, нито в Рокроа. Твърдяха, че бил в Южна Америка с майка ми. Но това е твърде далече за кесията и за времето ми. Щях да зарежа всичко, когато се случи най-голямото нещастие…