Веркор - Вълчи капан

— Та да си останем с добри чувства, а сега ме откарайте — каза той. — Така ще е по-добре.

Усмивката му ставаше решителна — мила, но властна.

— Сега ли? Ама веднага ли? — обърка се леля ми.

— А защо не? — отвърна той. — Да се възползваме от доброто настроение. Ако престоят ми се удължи, няма да знаем какво да си кажем. Хайде, изкарайте колата!

Леля ми не беше очаквала толкова бърз и лесен успех. Тя направи любезно, но смутено движение с ръце. Аз не знаех какво искам, но се чувствувах нещастна. Не смеех да се намеся обаче.

— Щом като искате… — каза тя накрая смутена, но като че ли облекчена. — Не искам да настоявам. Наистина ли държите?

— Наистина.

— Добре. Ще изкарам джипа.

И тя тръгна с бодра крачка. Ние с Жюлиен преминахме мостчето, той, куцайки, аз — с пълните си кошници. Той вървеше отзад и ме настигна на поляната. Усетих, че ми пъхна някакво картонче в по-свободната ръка и прошепна: „Ако имате желание да узнаете нещо повече един ден…“ После отмина, за да отиде при леля ми. Мушнах картончето под колана си.

Сбогуването беше много любезно и мило. Малко след това джипът мина през портата. Върху картончето беше надраскан някакъв адрес в квартал „Маро“, близо до църквата „Св. Павел“. Само с това уточнение — шестата вляво. Нищо друго, никакво име — дали наистина се казваше Жюлиен Дюран? Или, може би, не искаше да рискува… Научих адреса наизуст и изгорих картончето.

После зачаках връщането на леля ми с вътрешна тревога, която не успявах да овладея. Очаквах формен разпит. Бях твърдо решила да не й казвам нищо. Нито дума. Най-малкото преди… преди какво? И аз не знаех. Дали не се бях решила да контраатакувам, да разпитвам и аз леля си, да я тласна в отбрана, както Жюлиен беше направил със Самюел? И какво ли исках да узная? Повече ми се искаше да избягам.

Тя се върна след два часа. Едва остави колата в гаража и ми подхвърли, както бях предвидила:

— Какво ти каза?

Погледът й искреше от гняв. Аз се престорих на оскърбената невинност.

— Ами че… нищо непристойно…

Тя направи ядосана физиономия.

— Нямам предвид това…

— Защо го накара да си тръгне така грубо?

— Не обичам тия шушу-мушу, а още по-малко фалшивите претексти. Аз позвъних в кметството. Въобще не е ставало въпрос за автострада.

— Зная — отвърнах аз спокойно (съобразих много бърже).

— Така ли?

— А само за отклонение. Това беше само за да си придаде важност. И то, струва ми се, главно в моите очи — казах, като се изсмях:

— Аха!… Ще проверя. За какво си говорихте?

— За детството му.

— Какво те интересува то?

— И двамата сме млади. Предполагам, че му е доставяло удоволствие да се изповядва.

— А защо точно за детството си?

— Защото не е било щастливо.

— Каза ли ти как е умрял баща му?

— Убили го немците. Той е бил на четири години през 40-а.

— А майка му?

— Щеше да ми говори за нея, когато ти се появи…

При все че треперех цялата, удивлявах се как може да се лъже, без да се каже една невярна дума. Леля ми не настоя повече. Стори ми се поуспокоена.

Щях ли да я разпитвам, подир това, ако не беше бобът? Той димеше на масата и част от него беше ошмулена от Жюлиен. Жюлиен и тайната му. Предаденият му баща. Удавената му майка. Вкусът на боба щеше да остане свързан завинаги с тези мъртъвци, с тази загадка. Когато изпразних чинията си, се чух да питам:

— Ами ти? Къде сте били двамата през войната?

— Кои двамата?

— Татко и ти.

Леля ми беше вдигнала глава и се мръщеше.

— Ти забравяш, че по това време бях женена. Живеех с покойния си съпруг в Шатору.

— А баща ми къде е бил?

Треперех като лист. Дали нямаше да отговори — в Рокроа или Мезиер?

— В Шарльовил — отвърна тя, раздигайки чиниите.

Облекчението ми беше толкова голямо, че ми спомни за Жюлиеновото, успокоен относно майка си от Самюел. Шарльовил, родината на Рембо, любимия ми поет — още зная всичките му стихове наизуст.

Никога не се бях интересувала къде точно се намира Шарльовил. Този път, когато останах сама, проверих в енциклопедията. От нея научих, че отдавна Мезиер и Шарльовил образуват един-единствен град.

— Какво става? Замина ли си?

Стана ми болно от видимото удовлетворение на баща ми. Предния ден дълго стоях изнемощяла с енциклопедията върху коленете. Не исках да мисля за нищо — ама за нищичко. Съпротива, колаборационизъм — исках да ни оставят на мира с тази каменна ера. Уви, всичко беше напразно — лека-полека отвратителното безпокойство ме обземаше. Усещах, че възелът на загадката — на трагедията — вероятно е затегнат тук, в тази къща. Каменната ера беше тук, зад вълчите капани и укрепената врата.