Веркор - Вълчи капан

След службата обикновено отивахме да пийнем по чашка в съседната кръчма, дето идваха лесничеи или спираха пътници от шосето. Без да се месим в разговорите, обичах да слушам как дърварите разискват проблемите си: в речника на занаятите се съдържа дълбока поезия и аз се опитвах да запомня термините им: бичкии, кубици, горски участъци… После леля ми тръгваше преди нас в къщи, за да приготви яденето, а баща ми и аз се позабавяхме и се връщахме, разхождайки се по горските пътеки. Това беше — боже мой! — „това беше“ — един от най-приятните часове в седмицата.

Онази неделя обаче бях неспособна да слушам дърварите. Оглушаваше ме някакъв вътрешен глас, който не успявах да накарам да замлъкне. Не можех да прогоня и видението на този човек, баща ми, рухнал над молитвеника си… Когато леля си беше тръгнала, казах, а гласът ми трябва да е бил странен: „Да се прибираме и ние.“ Той сякаш се учуди, но не каза нищо. Не попита нищо. Щях да предпочета да не се съгласи.

В гората чувахме само шума от стъпките си и сухото шумолене на мъртвите листа. Вървяхме, без да проговорим нито дума. Дали не ме беше разбрал? Страхуваше ли се от разговор? Но ако се страхуваше, нали щеше да вземе инициативата да говори какво да е, за да запълни тишината? Исках да се успокоя, но при все това… тежкият въздух… равномерните ни крачки, разпиляващи сухите листа… и задъханото му дишане в тишината, когато пътеката ставаше много стръмна… не беше ли това задъхване на едно остаряло сърце или на една неспокойна съвест? Поемаше си дъх и продължавахме. Понякога усещах как ръката му докосва моята и неволно се свивах. Мълчанието ставаше непоносимо, а ние вървяхме и вървяхме, разпилявайки сухите листа. И тогава най-сетне казах, посочвайки едно повалено дърво встрани:

— Да поседнем.

— Уморена ли си?

— Не.

Готвеше се да попита: „Тогава защо?“, но се умълча. Предусетих, че е от ония хора, които все се надяват, че нищо няма да се случи, ако мълчат, че другият ще се откаже — и това бягство пред изпитанието събуди решителността ми.

— Трябва да те питам нещо.

Не можах да позная гласа си. Сигурно и баща ми не го е познал. Прав, той ме гледаше как седя със зле подправен израз на изненада. Трябваше да настоя с жест на ръката си и той да седне до мене върху ствола на дървото. Преди да проговоря, гърлото ми отново се сви. Стиснах юмруци и се впуснах, както се хвърля човек в студена вода. Попитах:

— Как е умряла мама?

Той подскочи, стана и после бавно седна отново. Въпреки угасналия ми глас, и на самата мене тия думи ми прозвучаха сякаш под свода на катедрала, толкова се боях от страшен отговор. Чух отчетливо два пъти в ухото му преглъщане.

— След като никога не съм ти говорил за това — прошепна той, а устните му потръпнаха леко, — би трябвало да се досетиш, че не обичам да възкресявам тези спомени.

— Извинявай. Кажи ми само как и това е всичко.

— Но защо точно днес?

— Защото искам да зная.

Усетих, че коляното му се размърда, както винаги, когато нечие досадно присъствие го правеше нетърпелив.

— И все пак, защо тъкмо днес? — настоя той.

Помислих си, че ако говоря за Жюлиен, той щеше да се разсърди и нямаше да узная нищо.

— Защото — казах меко — те видях да се молиш толкова горещо.

Дали нямаше да ми отвърне: „А не е ли причината и оня натрапник?“ Но не, той си го помисли, може би, или със същия прегракнал глас каза само:

— Ти си жестока.

— Зная.

— Обичах много майка ти.

— Щастлива съм да го чуя.

— Не мога да я забравя и това е една кървяща рана.

— Но как е умряла тя?

Той не отговори нищо: спомен, вълнение или тревога? А моята настоятелност какво беше — жестокост или проницателност? Без да го гледам в очите, отгатнах трескавото им мятане в търсене на изход.

— Ти не щадиш мъката ми — хленчеше той.

Всяка дума, която не беше отговор, ме съсипваше, но нямаше да го оставя да бие на чувства.

— Татко — казах му аз с решителна кротост, — прости ми, но мама умря преди осем години. След толкова време няма мъка, която да пречи да се говори. Отговори ми.

— Ще ме обвиняваш ли? — смени той тона.

— За какво? — отвърнах живо и този път го погледнах право в очите.

— Знам ли? — повиши глас баща ми. — Ще отречеш ли, че ме подозираш?

— В какво? — повторих по-високо.

— В бог знае каква грешка.

— Не те подозирам. От какво умря тя?

— Не ти разрешавам…

— На легло ли е умряла? — изкрещях аз. — От болест ли?

— Стига! — изкряска той. — Този разпит е неприличен…