Веркор - Вълчи капан

Щях ли да се осмеля да разпитвам баща си? Божичко, може би само с една думичка той ще разсее съмненията ми? В очакване на завръщането му не можах да заспя. Задавах си въпроси в тъмното и си отговарях. Щях ли да мога да го погледна в лицето утре заран? Щях ли да овладея своя израз? Щях ли да скрия безпокойството си и после изведнъж да го изненадам: „Кой си ти?“

А сега той беше тук и разпитваше леля ми, която се усмихваше. Без никакво тържество, просто, както майка се усмихва на успокоеното си дете. В някакво просветление разбрах, че се заблуждавам спрямо нея. Или поне наполовина. Беше сигурно, че тя знае много за брат си — може би за избора, който той е направил през войната, за ролята и дейността му. Беше възможно също така тя да се страхува от някакво, макар и закъсняло, насилие. Но да е знаела и да е одобрявала най-лошото — ако то се е случило, — това, казвах си, е невъзможно. У нея имаше някаква праволинейност, в която още нищо не ми беше позволило да се усъмня. Отпращайки Жюлиен, тя беше действувала по инстинкт — тъй като брат й беше заминал неспокоен, а раненият беше излъгал, значи съществува някаква загадъчна опасност — незасягаща нито нея, нито мене, — която трябваше да се предотврати.

Права или не, усетих прилив на съчувствие към нея. И това е, мисля, което ми придаде смелост. Помислих си: нека тя не научи нищо, нека остане настрана, защо да убивам у нея любовта към брат й? Нека страдам само аз. Нека само моето сърце се разкъсва от подозрения, но да узная дали, за нещастие, те не бяха основателни, или, за щастие, не.

Само че как да подхвана работата? Чаках сгоден случай. За да прикрия играта, се преструвах, че съм в добро настроение. Това е жива мъка, когато сърцето ти е свито. Дебнех по лицето на баща си изражението, което ще разкрие душата му. Седемте години на усилия, за да го обикна, седемте години на доверие и сигурност изведнъж бледнееха и се изличаваха… Изучавах го тайно, както бях правила през първите дни, когато ме беше взел от пансиона на монахините след единайсет години безразличие. В негова полза беше високото оголено чело, внушителната осанка — но брадата не прикриваше ли мека, нерешителна брадичка?… Изящният орлов нос сякаш доминираше, но под подпухналите клепачи очите сякаш трудно се съсредоточаваха и гледаха направо. Чувствата ми преминаваха от едната в другата крайност: ту бих се заклела в невинността му и порив на дъщерна привързаност би ме отправил в обятията му, ако не се сдържах, ту си го представях като силуета в сянката, след като е предал (а после — изтезавал до смърт) — и трябваше да се извръщам със свито гърло, за да прикрия бледнината си.

В края на краищата той забеляза: понякога ми се струваше, че съзирам в погледа, който хвърляше върху мене, внезапно безпокойство. Няколко пъти блуждаещите му очи се спираха върху моите. Какъв ли въпрос си задаваше? Така измина целият ден — в дебнене на лицето му, в люшкане между двете крайности — ту уверена в доблестта му, ту в мерзостта му, — когато ме съкруши една нова мисъл. Майка ми… Облещените й очи, ужасеният й израз.

Как ли е умряла майка ми?

Монахините не ми бяха разказали нищо. Баща ми и леля ми — също. Защо ли беше това мълчание? Какво криеше то? И какво ли щях да си въобразя? Всъщност и аз не попитах нищо повече. Сега обаче… Ами ако това, което мислех сега, се окажеше истина?…

Обзе ме паника. Леля плетеше моя пуловер, като се полюляваше в стария си стол-люлка. Баща ми правеше някакви сметки на бюрото си. Гледах широкия му гръб, врата му, понабръчкан от възрастта, оределите по темето коси. Изненадаха ме ушите му. Никога не ми бяха изглеждали толкова бледи и дълги. Месестата им долна част сякаш се удължаваше под тежестта им. Станах и трябваше да се насиля да не тичам, докато пресичах стаята. Когато се обърнах на вратата, два чифта очи бяха вперени в мене. Учудени, те питаха къде отивам и защо. Очите на леля бяха спокойни и майчински. Очите на баща ми искряха под рошавите вежди с тревожния блясък на вълк, хванат в капан.

Затворих вратата и изтичах по стълбата, прескачайки през едно стъпало. Влязох в стаята си и се хвърлих на леглото.

В неделя ходехме на църква в запустялото параклисче „Св. Колумб“, където свещеникът от Анси-льо-Фрин идваше на колело само за обедната служба. Имаше твърде малко вярващи.

Аз и леля ми не бяхме много религиозни. Отивахме с баща ми само от уважение към благочестието му. А то беше голямо. Оная неделя го съгледах как потъна в молитва. Питах се какво ли ставаше в сърцето му. Не можех да не се запитам дали не е той и ако беше така, ако толкова престъпления тежаха на раменете му, как успяваше да примири тези престъпления с вярата? Главата ми се замайваше.