Веркор - Вълчи капан

Той изрече последните думи с такъв тон, че си помислих: ето, удари часът, когато аз също ще видя как ме сполетява най-голямото нещастие. Целият разказ само го предвещаваше. Но какво щеше да бъде то, не знаех. Минавах през ужаса, преживян от Жюлиен, и бях неспособна да разсъждавам, да изведа докрай мислите и съмненията си. Мозъкът ми изгаряше, но беше изключил. Можех само да го слушам и нищо повече. И вледенена до костите, да чакам — нищо повече.

— Един ден — продължаваше той — преди седем години, получих призовка от полицията в Монбар. Вие познавате Монбар, не е толкова далече. Надуших драмата и взех влака — моряците от един патрулен катер по Бургонския канал извадили заедно с котвата си някаква лигава, безформена маса, оплетена във водорасли и треви. Излязло тяло на жена, удавена отдавна. Била с изпокъсано палто, твърде голямо за нея, с джобове, пълни с камъни. Не могли да я идентифицират, но между гънките на остатъците от шемизета намерили секретна брошка с отварящо се дъно като калъфче. За щастие водата само го била навлажнила. Под капачето била поставена миниатюрна снимка на дете, полуизличена от времето, на чийто гръб имало име и адрес — тоя от Рокроа. Къщата отдавна била заета от някакви служби, но при все това лесно ми открили дирите. Ни жив, ни мъртъв ме накараха да слезе в моргата на болницата… — гласът му спадна с една октава и заглъхна, одрезгавял, преди да промълви: — Наложи се да ми дават валериан, защото изблещих очи от ужас и скръб. Те и сега, както ви говоря, ме обземат. Лицето… беше разложено, неузнаваемо. Познах веждите и носа. Останалото…

Той беше прекъснат от шумоленето на сухи, бързи крачки по ланските листа. Беше леля Жо. Изглеждаше разярена.

— А аз те търся навсякъде…

Помислих, че ще ме зашлеви. Вече се бях стегнала, но тя се извърна враждебно към младежа:

— Какво правите тук с племенницата ми? Криехте ли се? Що за възпитание!

Ясно беше защо ми се сърдеше, но на Жюлиен? Не ни ли беше видяла как лющим боба? Готвех се да защищавам изрядното му благоприличие, когато той ми спести тази грижа с едно бегло движение на пръстите. Като се изправи, без да бърза, той загледа леля ми право в очите.

— Моля ви, госпожо — изрече спокойно, — укротете се!

— Не ме учете — изкрещя тя. — Вие се държите като…

— Достатъчно — отряза той студено, но без предизвикателство. — Нямам никакви причини да се оставям да ме хокат. Особено тук. Нежелателен ли съм? Безпокоя ли ви? Тогава кажете ми го откровено и споделете страховете си. Слушам ви…

— Не говорете глупости! И знаете много добре…

— Имам ли вид на прелъстител? Барабар с боба… Ако искате да знаете какво разправях на госпожицата…

— Тя сама ще ми го разкаже, когато си заминете.

— Добре. Така е по-ясно. Не се безпокойте, аз си отивам. Много добре мога да вървя и без патерици — каза той, като й ги подаде. Уплаших се, че ще го видя как пада.

— Задръжте ги — направи тя жест, с който потвърждаваше, че не го задържа. Нетърпението й да го отпрати личеше и по бледността й. Аз бях смаяна и разтревожена. Каква ли боязън я движеше? От какво разкритие?

— Много мило — говореше младежът. — В колко часа е следващият влак?

Но вече, сигурна в заминаването му, Жо се беше овладяла. Тя се усмихваше подкупващо със сладникавата си усмивка.

— Хайде, хайде, за къде ще бързаме? Ще заминете утре, както се бяхме разбрали. Тъкмо отивам в Оксер. Ще ви откарам и ще вземете бързия влак.

— Че защо да го взимам? Аз имам още работа тук.

— А, така ли? — смотолеви объркана леля ми и ми се стори — сърцето ме присви, — че пребледня.

Младежът смръщи очи присмехулно. Ако беше проговорил на висок глас, едва ли щеше да бъде по-красноречив: „Толкова ли сте нетърпелива да знаете, че съм отишъл по дяволите?“ Нетърпението беше очевидно. Вледених се и си помислих: „То е, за да не го завари тук баща ми…“ По-нататък мислите ми се спираха.

— Шегувах се — каза той. — Защо да чакаме? Закарайте ме още сега, ще взема обедния влак.

Предложението беше направено, с по-благ глас. Той гледаше обаче мене: „… защото — сякаш искаше да каже — разговорите ни вече стават невъзможни“.

— А, не — отбиваше леля ми вяло, — ще ми бъде неприятно да си помислите…

— По-добре да се разделим като приятели — изрече той с истинска усмивка и изведнъж ми олекна. — Ще си спомням винаги за изрядното ви гостоприемство. Предани грижи и очарователно внимание. Безкрайно съм ви благодарен.

— Хайде пък — подзе леля колебливо…