Веркор - Вълчи капан

Наложи се да се прокашля, за да произнесе тази дума, която сякаш изтръгна сричка по сричка от гърдите си — после отново се надвеси към мене и очите му бяха толкова близо до моите, че забелязах златистите точици, пъстрещи синкавия му ирис. Потръпнах. Дали не бях предусетила какво щеше да последва, щото вече чувствувах, че ме присвива коремът. Аз съм абсолютно страхлива пред някои гледки — кръв, остра болка, нечия агония предизвикват някакво глухо брожение в мене, малко болезнено, но остро, разкъсващо, непоносимо като стърженето на нож по чиния. Искаше ми се да помоля Жюлиен да не говори повече, но след всичко, което вече му бях разрешила да ми довери, не намерих сили. И той продължи:

— Не зная на вашата възраст — не зная — след толкова години — дали един млад човек… би могъл да си представи… степента на безчестие, глъбината на позора, до която са могли да изпаднат някои хора сред общото нещастие на страната. Нещастието, знаете ли, според хората, предизвиква героизъм, като този на баща ми, но същевременно и черната му, гнусна сянка — предателството, доносничеството, като омразния капан, в който са го подмамили. Предателят и палачът тогава е знаел на какво изпитание обрича жертвата си — изпитание, чийто дяволски, смразяващ ужас едно добре възпитано момиче като вас, по всичко изглежда, не е в състояние да си представи. Но те са знаели на какъв ужас обричат баща ми. Те са знаели, че той ще бъде дълго измъчван, изтезаван…

Исках да го прекъсна:

— Но моля ви…

— … изтръгнати нокти и изкъртени зъби, изгорени и потрошени крака и ръце и други ужасии, за които не смея дори да спомена…

— Моля ви! — стенех аз — стига вече…

— … така жестоко обгорен, осакатен, обезобразен, че да издъхне от страдания и изтощение — продължаваше той неумолимо, а аз скрих лицето си в длани — и дори не на легло, дори не на пода в някакъв затвор, върху някакъв жалък нар, не — а изпратен да умре сред изпражненията в един вонящ конски вагон, разбирате ли? Сред изпражненията на тълпа други затворници, повечето изтезавани и агонизиращи като него — обезумели от студ, от жажда и болки — някъде в Германия, към Дахау… Можете ли, можете ли да си представите това? Намерили го мъртъв под куп други мъртъвци, затънали в мръсотия. И тия, които са го предали, които са го издали, са знаели, че ще умре така. Знаели са, знаели са, разбирате ли? Те са го знаели. Това е то.

Беше се повъзбудил, приказвайки. А сега, след като напрежението беше спаднало, видях го как се свлече леко в стола си. Мълчеше. А аз… о, аз треперех цялата, а стомахът ми беше свит на топка. Не бях подготвена да слушам за такива безмерни страдания, за такава невероятна злина. Нито монахините, нито баща ми и леля ми ми бяха говорили за този период. Когато предаваха по телевизията кадри от онова време, те превъртаха копчето. И аз бях свикнала да правя като тях. Бившите бойци от Съпротивата, бившите партизани, знамена, хоругви и паметници на загиналите — всичкото това слагах в един кюп. Това старческо упорство да се припомнят толкова далечни подвизи ми внушаваше подигравателно нетърпение, тъй като никога не си бях представяла ужасната обратна страна на тия подвизи. А смразяващите картини, които Жюлиен току-що беше възкресил — кръвта и разчекванията, хриповете сред гной, кървища и всякакви гадости, — това бяха неща, за които не бях знаела, никога не бях пожелала да узная. Така че този апокалиптичен свят изникваше и избухваше в мене като мълния по най-слабо защитените пътища. За един миг спазмите в корема ми станаха толкова мъчителни, че трябваше да се превия на две.

Той видя моя смут. Усещах, че се вледенявам от студ и изгарям. Златистите точици в очите му ми приличаха на игли. Още веднъж той сложи ръката си върху моята, притисна я и прошепна: „Зная. Но трябва“, и като чух тия думи, понечих да стана и да избягам — какви ли разкрития още щеше да ми наложи? Но останах прикована към стола под неговия поглед. Същинско птиче и змия. И на всичко отгоре трогната до сълзи. От красотата и тъгата на това лице. Очаквах и същевременно се страхувах. За него, за себе си, за това, което щеше да се случи. Прошепнах смело: „Хайде!“, и той стисна ръката ми още по-силно и каза, че настойникът му — тоя човек, де, тоя Самюел (така се казвал) — след като доверил на Жюлиен за ужасната смърт на баща му, отначало не пожелал да отиде по-нататък. Сякаш изпаднал в някаква глуха защита. Сякаш се гнусял да озвучава несигурни и чудовищни слухове.