Веркор - Вълчи капан

— А вие намерихте ли утеха?

— Да. Всъщност не. Искам да кажа — само в известен смисъл.

Той умееше да прекъсва на думички, които по прост рефлекс те задължаваха да го подканиш:

— В какъв смисъл?

— Плачех по-малко, за да мисля повече. Така, както можеш да направиш, когато си на осем години, и си задаваш хиляди въпроси без отговор. На всичко отгоре образите се изличаваха лека-полека. Други спомени изместиха предишните. Вече не бях сигурен и нищо. И тъй — растях, дойде училището, заниманията, учебните грижи. Щях да навърша десет години. Отсега нататък по укрепленията се разхождаха американците. Здравата се подплашихме по време на битката за Бастон 2 2 Градче в Белгия, където през декември 1944 г. хитлеристите контраатакували американската армия. — Бел.прев. да не довтасат отново германците с тяхното гестапо. Моите двама старци вече се приготвяха да ме отведат на юг. Всичко това поразсея скръбта ми.

Не знаех какво представляваше Бастон, но не посмях да му го кажа. Той държеше в пръстите си една огромна шушулка и беше забравил да я разпука. Разглеждаше я като някакъв необикновен предмет.

— Човек може да се поразсее от някаква скръб, без да се излекува от нея — продължи той замислено. — Всъщност самата скръб се променя, еволюира. Моята, все по-малко плачлива, ставаше натрапчива идея — какво се беше случило с баща ми? По чия вина? Къде беше заминала майка ми? Какво правеше, кой беше този мълчалив силует зад нея? Можех да попитам старците, но белите им коси ме плашеха. Когато най-сетне се осмелих да го направя, веднага разбрах, че няма да измъкна нищичко от тях. Те правеха тайна от всичко. Няколко пъти се опитвах да ги подлъжа чрез изненада, но безрезултатно. Сякаш бяха нащрек или пък си бяха дали дума да мълчат. Сега те са мъртви, пък и в края на краищата може би не са знаели много. Аз израснах край тях почти щастлив, но без моята натрапчива идея да изчезне с възрастта, даже както виждате и след двайсет години. Станах юноша. Привличаха ме медицината и приложните науки. Татенцето, пенсиониран учител, ме подготвяше по математика. Маминка бдеше над здравето ми. Скоро те решиха, че в Рокроа зле се подготвях за висшите науки. Колебаеха се между Лил и Париж, тъй като имаха роднини и в двата града, братовчеди, които можеха да ме подслонят. Накрая избраха Париж — колежа „Сент-Барб“, където преподаваше един бивш ученик на татенцето. Не ви ли отегчавам?

Не ме отегчаваше. Беше доловил обаче нетърпението ми: защо се спираше на тези подробности, вместо да върви направо към целта? Тъй като все още не знаех докъде ще стигне, очакването и несигурността ме потискаха. Той говореше със заобикалки. Заявих му го откровено и реакцията му беше любопитна. Заряза боба, без да ми отвърне, и запали цигара. Спокойно, но ръката му трепереше. Виждах как пламъчето играе, без да запали тютюна. Когато най-сетне успя, той смукна дълбоко няколко пъти, преди да продума:

— Не винаги е удобно да се върви право към целта, както вие казвате. Когато всъщност няма цел, а само разследване и предположения. Парижкият братовчед беше стар ерген на четиридесетина години. Съветник в застрахователното. Живееше сам в един двустаен апартамент на ул. „Де-з-Екол“. Спях на едно походно легло в хола. Отношението му към мене беше настойническо. Никаква друга близост, надзираваше само учението ми. Беше по-скоро студен, само дето, от дъжд на вятър, го забелязвах, че ме гледа с особено изражение — на дълбоко състрадание. Отдавах го на бедното ми сирачество, но нито веднъж не помислих, че обичайната му студенина можеше да бъде защита, отбранителна позиция. Докато един ден, несъмнено забравил да се наблюдава, той изпусна едно „Баща ти…“ и после внезапно замлъкна. Изведнъж разбрах всичко: и че беше познавал баща ми, и че сигурно знаеше много, и че си беше забранил и все още си забраняваше да ми разкаже за него, и че нямаше да го пусна, докато не ми разправи всичко.

Той се опита все пак да упорствува. Напразно му казвах, че не съм дете, но той се опъваше: „По-късно“. И както често се случва, един ден, когато може би беше уморен или по някаква друга причина, в края на краищата той ме призна за пълнолетен и ми довери всичко наведнъж. Че баща ми му е бил съученик в гимназията и после колега във факултета. Че много са дружали през 30-те години, пък и по-късно, по време на „странната война“, но не и през окупацията, когато и двамата са били пленници. Това, което узнал след завръщането си за смъртта на своя приятел, било само по слухове, но впоследствие се потвърдило и от достоверни източници. Оставали неясни пунктове. Но ония, които ги нямало, не били такива, които били засвидетелствувани и можели да са удостоверят, ония, видите ли, ония… ах, ония, за мене… те са… те бяха… те ще бъдат винаги… абсолютно, разбирате ли, абсолютно не-при-ем-ливи.