Веркор - Вълчи капан

Изправи се като пружина и потегли с широка крачка.

— Не! Върни се! — продължих да викам аз. — Ако откажеш да ми отговориш…

Но той само махна с ръка, без да се обръща, и изчезна между дърветата. Дълго останах сломена върху поваления ствол. Гората, която толкова бях обичала, сега ми изглеждаше злокобна. Потайна, подозрителна, мрачна. Обземаха ме страхът и треперенето, които ме бяха завладели пред ранения непознат с разкъсания от капана крак… Божичко! Всичките тия вълчи капани — и тази барикадирана врата — и аз, която никога не си бях направила заключението — и майка ми, ако това беше истина — умряла, ако е била тя — в Бургонския канал, тук, почти под носа ни — удавена, удавена: моята майка — ами тогава, боже мой, тогава… аз и Жюлиен…

И изведнъж си представих благото меланхолично лице в странния миг, в кратката секунда, когато помислих, че виждам, удължени и деформирани, собствените си черти като в огледало… Станах и се затичах.

Не към къщата обаче. Почти несъзнателно забелязах, че й обръщам гръб. Аз бягах. Не знаех къде отивам. Бягах от къщата, където живееше баща ми, бягах от тюрмата, където се криеше този човек зад вълчите си капани, зад вратата и дебелите стени…

Тичах. Страхувах се. С някакъв нарастващ страх, който се разпростираше на последователни вълни върху всички хора, върху всички предмети. Защото, щом като баща ми, това близко същество, край което бях живяла седем години, щом този благочестив и почтен човек можеше да се усмихва така, да се усмихва и да бъде убиец — ами тогава, божичко, в кого да имаш доверие? На кого, на какво да се облегна? Каква беше тая цивилизация, способна да ражда подобни ужасии? Нищо не ме закриляше. Бях живяла сред спокойствие и идиотско безразличие. Бях си крила главата като камилска птица, за да не видя и не узная нищо от това ужасно минало — а то можеше да възкръсне, ако не се внимаваше. Защото този вид убийци съществуват. Може би един от тях е господинът, който минава?

Тичах. Накрая разбрах, че бягството ми ме отвеждаше в кръчмата. На пътя имаше спрени камиони, чиито шофьори пиеха по чашка. Влязох и попитах дали някой от тях не минава през Оксер, Ларош или Жоани. Изгледаха ме изненадани. Трябва да съм изглеждала странна.

Един от мъжете започна да се смее. Друг един стана. Не беше много млад. Той каза: „За Ларош съм, ако искате…“ След два часа бяхме там.

Слънцето залязваше над Париж, когато експресът бавно влезе в лионската гара.

Несъмнено това са били стари слугински стаи, обзаведени и свързани помежду си. Шестата вляво — без надпис на вратата. Почуках срамежливо. Той не се изненада, като ме съзря на прага. При все това повдигна вежди, като ме видя с празни ръце, дори без някое куфарче. Много бърже отгатна какво се беше случило.

— Имаш ли пари? — попита ме той, като отиде да се рови в някакво чекмедже, без да чака отговор. Обръщението му на „ти“ незабавно установяваше отношенията ни.

— Мога да те настаня тука, сестричке, ако предпочиташ.

Дали имам предпочитания? Тук или в хотел? Още не бях и помислила. Той разбра и това. Предложи ми едно удобно кресло. „Сядай и си почивай!“. Аз строполих в него. Веднага нещо се отпусна — всичко онова, което удържах в себе си от три дена — и аз се облях в сълзи.

— Точно така. Поплачи си малко. Това ще те облекчи.

Той седна срещу мене и ме гледаше с тъжен поглед, разведрен от искрица радост, че ме вижда тук, при себе си. Всичко беше толкова нежно и по братски, че усетих двоен порив, огромна потребност от кротка нежност, пожелах да ме вземе на ръце, за да ме залюлее, да ме утеши, бях едно съвсем малко момиченце с голяма скръб. Той не направи нищо. Аз се изсекнах и малко се посъвзех.

— Извинете, извинявай — смотолевих. — Скарах се с баща си. Край. Няма да се върна там…

И отново сълзите ми рукнаха, не можех да ги задържа. Забелязах, че малко помръкна. Попита ме: „Сърдиш ли ми се?“, и тъй като аз не разбирах, добави: „Че съм те смразил с…“. Изкрещях: „Не!“, но той поклати глава: „Би имала право да ми се сърдиш. Знаеш ли, аз дълго се колебах…“

— За какво?

— Дали да ти говоря. Не разбрах веднага, че си ми сестра. От това, което ми бяха разправяли, мислех, че ще заваря при него заедно с леля ти една нейна дъщеря, съвсем чужда. Впрочем това с нищо не промени нещата: само като те видях и без да зная коя си, решението ми вече избледня — как да причиниш нещастие на невинен… А по-късно, когато разбрах… за малко не си тръгнах, както бях дошъл. А може би трябваше да го направя. Може би си обичала дълбоко баща си, а аз щях да разруша всичко. През цялата нощ не мигнах.