Лопе Вега - Фуенте Овехуна

Магистърът на Калатрава,

добре познатия на всички

не само с младата си възраст,

но и със своя войнствен дух —

Родриго Телиес Хирон,

желаейки да разшири

и славата си, и земите

на своя орден, безпощадно

с войска града ни обсади.

Опитахме се ние с храброст

на силата да устоим,

сражавахме се упорито

и кръв шуртеше на потоци

навред от мъртвите тела.

Градът бе взет… Но тая участ

не щеше да ни сполети,

ако не бе Фернандо Гомес!

Той даде помощ и съвет

на младия завоевател!…

Сега магистърът владее

града ни и — уви — противно

на нашите стремежи трябва

да станем негови васали,

освен ако със кралска воля

не сторите сега това,

което трябва да се стори!

Кралят:

Къде е дон Фернандо Гомес?

Първи съветник:

Навярно в своето градче

Фуенте Овехуна. Там

той има дом и там живее.

Известно е, че управлява

с небивал произвол и всява

сред поданиците си ужас!

От него всички се оплакват!

Кралят:

А имате ли предводител?

Втори съветник:

Не, нямаме, сеньор! Мъжете

от благороден произход,

които не умряха в боя,

или лежат със тежки рани,

или са във позорен плен.

Исабел:

Излишно е да губим време!

Веднага всичко да решим!

Ако бездействени стоим,

врагът предимството ще вземе!

Алфонсо във Естремадура

ако навлезе — през врати

отворени ще прелети

и зло към злото ще притуря.

Кралят:

Аз ви нареждам, дон Манрике,

тръгнете още този час,

оная самозвана власт

свалете с мечове и пики!

Вземете с вас и граф де Кабра

от Кордобския род, войник

прославен, знатен и велик,

с душа от храбрите по-храбра!

Щом вероломно ни напада

врагът, ще му дадем урок

със бой безмилостен, жесток!

Манрике:

Решението ви ме радва!

Ще сложа край на наглостта там,

ако не падна в боя сам!

Исабел:

Щом вие тръгвате, аз знам,

победа чака знамената!

Местност край Фуенте Овехуна.

Лауренсия, Фрондосо.

Лауренсия:

Оставих си прането даже

недоизпрано и побързах

днес да се махна от реката,

защото страшно ми омръзна

да ме одумват! По градеца

клюкарствуват — и то отдавна —

че ти по мене се заглеждаш,

а аз — по тебе. Всички вече

следят за всяка наша стъпка.

А тъй като си личен момък,

наконтен все в красиви дрехи,

чевръст и смел, със нрав горещ,

и не едно сърце смутил,

дори до бабичките глухи

е стигнал слух, че ние двама

един на друг сме дали дума.

И всички чакат тия дни

клисарят ни Хуан Чаморо

пак да захвърли свойта флейта

и да надене расо — както

на всяка сватба прави той.

На тия слухове, Фрондосо,

ще трябва да се сложи край,

защото и за теб е време

ръкавите си да запретнеш,

ако желаеш тази есен

хамбарите ти да са пълни

със едрозърнеста пшеница,

а бъчвите — със силно вино.

На мене ми е безразлично

какво приказват зад гърба ми,

но все пак ще призная — тези

брътвежи вече ми досаждат!

Фрондосо:

Но, Лауренсия, защо

така презрително говориш

със мен? Като те слушам, мисля,

че по-добре е да умра!

Нима не знаеш, че мечтая

да те поискам за жена?

Така ли ще възнаградиш

доверието ми?

Лауренсия:

Не мога

награда друга да ти дам.

Фрондосо:

Нима сърцето ти не трепва

пред моите безкрайни мъки?

Не виждаш ли, че аз не спя

и хапка хляба в уста не слагам?

Възможно ли е със това

лице на ангел ти да бъдеш

така безмилостна? Небето

ми е свидетел — полудявам!

Лауренсия:

Ще се оправиш.

Фрондосо:

Да, но само

когато църквата ни свърже

със божия благословия

и двамата си заживеем

подобно гълъби, които,

допрели човчици, гугукат…

Лауренсия:

Иди и говори тогава

със чичо ми Хуан! Макар

и да не те обичам силно,

у тебе нещо ме привлича.

Фрондосо:

Тежко ми! Идва командорът!

Лауренсия:

Преследва сигурно сърна.

Побързай, скрий се в онзи храст!

Фрондосо:

О, как ме мъчи ревността!

Лауренсия и Командорът, който е въоръжен с арбалет

Командорът:

Какъв късмет! Цял ден да гониш

сърничка плаха, а да срещнеш

такава хубава кошута!

Лауренсия:

Пера от сутринта и тук