Лопе Вега - Фуенте Овехуна

декември на годината е краят…

Същите, Леонело и Барилдо

Леонело:

Тук ние май ще се окажем в сянка,

дърдорницата вече е заета…

Барилдо:

Но как се чувствувахте в Саламанка?

Леонело:

Бръснари готви университета,

а не юристи с мъдрост и осанка!

Такъв бил на студентите късмета.

Барилдо:

Добър студент от вас навярно стана.

Леонело:

Стремях се аз най-важното да схвана.

Барилдо:

И там ли книгите печатат вече?

И там ли всеки на мъдрец се прави?

Леонело:

Книгопечатането взе да пречи,

без собствен мозък хората остави,

защото напечатаните речи

объркват с изразите си мъгляви.

Виж книгите на лавицата… Чакат,

като че ти си спрямо тях глупакът.

Книгопечатането — то се знай —

е важно, нищо против нямам,

спасява мисълта човешка май,

на разума божествения пламък;

изобрети го Гутенберг от Майнц,

сега прославен и издялан в камък;

ала, уви, със словото печатно

мнозина мъдреци най-безвъзвратно

си губят лаврите; а има други —

печатат чужди труд под свое име

и си приписват чуждите заслуги;

пък глупостите си неизброими

печатат най-спокойно хора луди,

подписвайки врага си… И замине

такава книга по света безкраен,

черни човека, а пък той не знае!

Барилдо:

Аз мисля другояче, Леонело.

Леонело:

Дори профанът днес книжовник става!

Барилдо:

Книгопечатането е велико дело!

Леонело:

Но и без него пак се преживява…

Не виждам досега да е довело

нов Йероним и Августин!

Барилдо:

Тогава

накрая ще ви кажа: без съмнение

обхват сте от лошо настроение!

Същите, Хуан Рижият, селянин

Хуан Рижият:

На̀, ето: четири големи ниви,

но зестрата, която се полага,

къде е? Тъй не може и не бива!

Селянин:

А командорът сигурно веднага

ще отмъсти…

Хуан Рижият:

Да, работата зле отива!…

На Лауренсия той май посяга!

Селянин:

Това не е човек, това е звяр, гадина!

Бих го обесил на най-близката маслина!

Същите, Командорът, Ортуньо, Флорес

Командорът:

Да пази Бог добрите хора!

Първи съветник:

Сеньор, седнете, моля!

Командорът:

Аз

ще постоя и прав.

Естебан:

Пред нас?

О, ние ще стоим, а не сеньора!

Командорът:

Седнете всички, има място.

Естебан:

Тъй подчертаваме честта,

защото най-прилича тя

на хора с чест…

Командорът:

Да, ясно, ясно…

Приятно е със умен мъж

да влезеш в разговор…

Естебан:

Не зная,

видяхте ли, сеньор, оная

ловджийска хрътка?

Командорът:

Чух веднъж

от моите слуги чудесни

неща за нея.

Естебан:

Тича тя

по-леко и от пепелта,

повдигната от вихри бесни.

Командорът:

Една кошута ми избяга…

Естебан:

Къде е? Ако разбера…

Командорът:

Тук близо, ваша дъщеря…

Естебан:

Как? Лауренсия?

Командорът:

Да, тя бе.

Естебан:

На лов — за нея? Как тъй? Вие?

Командорът:

Склонете я!

Естебан:

Сеньор! Аз? Как?

Командорът:

Навирила е нос! Все пак

не знае ли, че с мен самия

една къде по-миловидна —

мъжът й тука е, нали? —

и чар, и младост сподели?

Естебан:

Това е приказка обидна!

Нагарча в нея волността!

Командорът:

Виж, как езикът му работел!

Ей, Флорес, дай му Аристотел!

Естебан:

Но тук по нашите места

очакваме от командора

с честта си да спаси честа,

престижа и добродетелта

на местните почтени хора.

Леонело:

О, боже мой! Невиждан срам!

Командорът:

Съветнико, кажи с какво съм

обидил някого, ядосал?

Първи съветник:

Простете, с тия думи сам

от чест сеньорът ни лишава.

А пък честта ни е една.

Командорът:

За чест кой тука спомена?

Ти? Рицаря на Калатрава?

Първи съветник:

Червен е кръста на гръдта ви,

но той е и окървавен.

Командорът:

Да, аз го цапам всеки ден,

кръвта си смесвайки с кръвта ви.

Първи съветник:

Ако е лоша кръв, тогава

петни, а не изчиства тя!