Лопе Вега: Фуенте Овехуна

за любовта му! Но от тях

наместо страст ме хвана страх!

Не ще успеят, не!

Паскуала:

ужасно!

Къде успяха този път

да те пресрещнат?

Лауренсия:

Край реката

преди три дни.

Паскуала:

Ах, ти, горката!

Боя се, че ще те склонят!

Лауренсия:

Кого?

Паскуала:

Не баба ти…

Лауренсия:

Мълчи!

Аз вкусно пиле съм, така е,

но командорът нека знае:

щом хапне — ще му загорчи!

Аз предпочитам, Паскуала,

да стана рано сутринта

и къшей хляб върху жарта

да туря със сланинка бяла.

А после колко е приятно

самичка тайно в тоя час

да пийнеш — както правя аз —

две глътки вино ароматно!

На обед пък не е беда

да гледаш как месото плава

сред зелето и се сварява

посред накъдрена вода!

След път щом връщаш се дома,

вечерята додето стане,

да си похапнеш патладжани

с парче сланинка пак — нима

не е чудесно?… А щом светне

небето с ясен звездопад,

да щипнеш едър грозд!… От град

пази го, боже всеприветни!

Знай, по̀ обичам аз това,

а не лукавствата, които

ни ги предлагат упорито

с безброй нагиздени слова

и обещания мъжете,

в страстта когато запламтят!…

А ни захвърлят насред път,

когато паднем им в ръцете!

Познавам подлия им нрав —

щастлива лягаш вечерта,

а като станеш сутринта,

обзема те и срам, и гняв!

Паскуала:

Уви, мъжете са такива.

Разлюбят ли те — начаса

те по-неблагодарни са

и от онези врабчета сиви.

Когато зима студени,

лети в прозореца врабчето,

кълве трохи, мете с крилцето

и моли: „Вътре ме пусни!“

Но пролетта като повей

и грейнат нивите зелени —

прощавай, ний сме разделени,

ни благодарност, ни здравей!

Навред подскачат — подлеците! —

и даже „Махай се!“ крещят.

Така мъжете се държат,

когато втръснат им жените.

Били сме им душата ний,

живот, и сън, и лъч небесен.

А после? Начинът е лесен:

„Пусни ме“ става „Напусни“.

Лауренсия:

На мъж не бива да се вярва!

Паскуала:

Ти мислиш също като мен!

Същите, Менго, Барилдо, Фрондосо

Фрондосо:

Барилдо смята всеки ден

във спор безкраен да ни вкарва.

Барилдо:

Но днеска има между нас

кой да отсъди безпристрастно!

Менго:

Добре, добре, ала съгласно

облога всеки тук от вас —

ако спечеля — ще плати

това, което уговорим.

Съгласен съм така да спорим!

Барилдо:

Съгласен съм и аз. Но ти

какво залагаш?

Менго:

Таз триструнна

гъдулка. Аз не бих я дал

и за хамбар, препълнен цял

със жито! Дваж по-скъпо струва!

Барилдо:

Викни съда!

Фрондосо:

Добре дошли,

прекрасни дами!

Лауренсия:

Ние двете —

прекрасни дами?

Фрондосо:

Позволете,

приказват всички тъй, нали?

Днес бакалавърът навред

лиценциат се назовава,

и едноок слепецът става,

и кривогледът — разноглед,

недъгав куция наричат,

умник — надутия глупак,

а немарливия — добряк;

за грубияна пък обичат

да казват: е, войнишки нрав!

Големите уста са страстни,

а малките очички — ясни,

подлецът бил човек дребнав,

натрапникът бил мъж забавен,

бъбривият — голям мъдрец,

непоносимият — храбрец,

изгоненият — изоставен;

познатия зоват другар,

страхливеца — свенлив, кракът

голям — опора в дълъг път,

а глупостта — особен чар;

на сериозност е проява

мърморенето с важен вид,

за мъж достоен и мастит

плешивият навред минава;

наричат наглия правдив,

а тежко болния — настинал,

сънливия — неотпочинал,

а стиснатия — пестелив;

ревнивеца зоват го бледен,

хитреца — твърде находчив,

побъркания — изменчив,

а гърбавия — поприведен.

Сега усетихте ли вече,

че в най-изискан стил и вас

„прекрасни“ ви нарекох аз?

Лауренсия:

Фрондосо, във града далече

говорят тъй, но има тук

сред пасища, поля и ниви,

за хора, не така учтиви,

и речник, мъничко по-друг.

Фрондосо:

Кажи да чуем!

Лауренсия:

Изведнъж

по-инакви нещата стават…

Например, скучен назовават

тук всеки сериозен мъж,

наричат скромния безличен,

нахалния — роден с късмет,

безмълвния — от страх обзет,

учтивия — меланхоличен;

изобличителят е враг,

съветващият е досаден,