Лопе Вега - Фуенте Овехуна

Сега, когато дон Хуан

умря, поели еднолично

властта, макар и много млад,

узнайте, че честта изисква

да се намесите и вие

във битката, която водят

безстрашно вашите васали!

Подир смъртта на дон Енрике

Четвърти — кралят на Кастилия,

Алфонсо — кралят португалски,

законно чрез жената своя

държавата му наследи,

ала за нея претендира

чрез Исабел самият дон

Фернандо, принцът Арагонски!

Та против него в тоя спор

са вашите васали. Те

не виждат никакви причини

да се съмнявам във правата,

наследствените, на Хуана,

която братовчедът ваш

държи сега под своя власт.

И аз съветвам ви едно:

веднага рицарите горди

на Калатрава съберете,

развейте знаме и победно

нахлуйте в Сиудад Реал,

въздигнат като стража между

Андалусия и Кастилия.

Войска голяма не ви трябва,

за да превземете града:

единствената му защита

са граждани цивилни, още

идалговци там двама-трима,

които тачат Исабел

и кланят се на дон Фернандо.

Родриго, вече ви е време

по мъжки начин да внушите

смирение и страх на всички

мърморковци, които казват,

че аленият кръст е тежък

за вашите плещи момчешки.

Но погледнете! Всеки граф

на Уруеня, всички ваши

предшественици се надигат

от гробниците си и сочат

победоносни бойни лаври!

Там са маркизите Виленя

и други храбри пълководци,

тъй многобройни, че едва ли

на славата крилата могат

нагоре да ги възнесат!

Вадете бойния си меч!

Да се обагри с вража кръв,

да стане ален като кръста

на вашите гърди! Защото

не мога аз да ви наричам

на аления кръст магистър,

додето мечът ви е чист

и неокървавен в сражение!

Защото кръстът на гърдите

и мечът на бедрото трябва

да светят аленочервени

като кръвта! Защото трябва

да убедите всички вие,

че сте безсмъртната издънка

на своя горд и славен род!

Магистърът:

Аз честната си дума давам,

че в справедливата война

със рицари и знамена

пред своя орден се възправям!

И щом е нужно, ще замина

на бой към Сиудад Реал

и като мълния без жал

стените му в прахта ще срина!

Да видим някой ще твърди ли,

че е страхлива младостта,

и че на чичо със смъртта

са свършили и мойте сили!

В жестока и сурова сеч

и в грохота на бойна слава

от пурпура на Калатрава

ще взема цвят за моя меч!

Войници имате ли вие?

И годни ли са те за бой?

Командорът:

Да. Твърде малко са на брой,

но всеки като лъв се бие.

Те чакат само ваша дума

да тръгнат в битките! Пред тях

врагът ще бяга луд от страх!

Но от Фуенте Овехуна

войници други не търсете,

във войнствен дух там не пламтят,

там знаят само да орат

и да се грижат за овцете!

Магистърът:

Там ли живеете?

Командорът:

На мен

е поверена там земята

и там е моят дом. Войската,

покорна на дълга свещен,

очаква бойния ви зов!

Магистърът:

Днес ще ме видите на коня

със копие, в желязна броня,

за славни подвизи готов!

Площадът във Фуенте Овехуна. Лауренсия и Паскуала.

Лауренсия:

Дано се вече не завърне!

Паскуала:

Аз мислех, че щом тръгне той

в далечен път на кървав бой,

скръбта и тебе ще обгърне!

Лауренсия:

Дано забрави пътя към

Фуенте Овехуна!

Паскуала:

Мила,

дано сега да съм сгрешила,

но колко като тебе съм

до днеска виждала! Сърцето

е благородно меко, знай!

Лауренсия:

О, не, сърцето ми е май

по-твърдо и от дъб столетен.

Паскуала:

Преди от извора да пия,

не плюя в тъмната вода!

Лауренсия:

Аз отказа ще потвърдя!

Пред никой нищо аз не крия!

Не съм жена за командора,

пък и жена не търси той.

Или е друг съветът твой?

Паскуала:

Не!

Лауренсия:

Как ще понеса позора?

Момичетата подлудяха

от ласкавите му слова.

Какво се случи след това?

От срам едва ли не умряха.

Паскуала:

Ще бъде чудо, ако можеш

да се спасиш от тоя звяр!

Лауренсия:

За всяка болка има цяр

и ти напразно се тревожиш.

Сърцето ми не ще смути.

Цял месец се измина вече,

откакто с дарове и речи

се мъчи да ме прелъсти.

Чрез Флорес той ми обеща

чудесна рокля, огърлица

ми прати с хитрата лисица

Ортуньо… А какви неща

говореха те полугласно