Айрис Йохансен: Богатият варварин

— О, да! — каза той твърдо. — Мисля, че те обичам от момента, в който те видях да се държиш за Аполон в онова проклето блато.

— Това е доста странно, като се има предвид, че цялата бях покрита със зеленикава мръсотия и вонях непоносимо — тя отново се хвърли в прегръдките му и зарови лице в гърдите му.

— Когато те гледах бледа и неподвижна… а шията ти… заклех се, че ако Бог те остави да живееш, ще те пусна да си отидеш, но сега, когато те видях да влизаш в стаята… — той прошепна: — Реших да рискувам душата си, но да те запазя. Аз съм същият варварин като баща си.

— Не — отдръпна се тя и вдигна поглед към него. — Ти не си нито като баща си, нито като Тамар. Може и да си варварин, но аз обичам варварското в теб, както и останалите ти качества — присви веждите си, докато търсеше подходящи думи. — Не разбираш ли? Ние сме такива, каквито сме. Аз съм прекалено буйна и дръзка. Обичаш ли ме по-малко заради това?

— Не — на устните му се появи лека усмивка. — Въпреки че искрено се надявам да дадем по-лична насока на буйния ти нрав.

— Това може никога да не се случи. Може би ти никога не ще изкорениш всичко варварско от себе си. По-важна е борбата и ние ще прекараме живота си, като се борим заедно — тя го прегърна с всички сили. — Мисля, че ще бъде интересно.

— Дори и ако не мога да ти обещая свободата която ти толкова желаеш тук, в Седикхан?

— Ти ще ми дадеш това, което можеш, а за останалото аз само ще се боря — видът й издаваше решителност. — И това също ще бъде интересно, не мислиш ли?

Той я погледна подигравателно.

— Мили боже, каква съдба очаква всички ни! Бедният Хаким!

— Той го заслужава — Тес махна пренебрежително с ръка. — А и всички вие.

Гален отметна глава и се засмя, а лицето му придоби момчешки израз.

— Бедният Гален!

— Не — повдигна се тя на пръсти и нежно целуна устните му. — Аз ще те защитавам и ще те обичам винаги, сега и завинаги. Не ще имаш възможност да се самосъжаляваш.

— Сега и завинаги — повтори той, без да сваля очи от нейните.

Това беше клетва, която я изпълни с огромна радост, и тя почувства, че ще се пръсне от щастие.

— Трябва да съм благодарна на Тамар, ако той те е накарал да разбереш, че ме обичаш.

— Не, аз го разбрах много преди това. Осъзнах го, когато падна от Павда и си помислих, че си мъртва.

— Аз не паднах от Павда. Знаеш, че… — тя се намръщи. — Защо не ми каза?

— А ти защо не ми каза, че не възнамеряваш да ме напускаш?

— Заради нашата сделка. Страхувах се, че…

— Аз също — видя как очите й се разшириха от изненада и добави с тих глас: — Никога през живота си не съм изпитвал по-голям страх. Не можех да повярвам, че няма да ме напуснеш, ако не те заставя.

— Никога няма да те напусна — целуна го тя и се отдръпна от него. — Това е всичко, което исках да ти кажа. Сега ще седна ей там, на онзи стол, ще бъда съвсем послушна и ще ви оставя двамата с баща ми да обсъдите… престани да се смееш — извика тя, но в следващия миг също се разсмя. — Добре, наистина ще се опитам да не се меся.

В този момент Саша връхлетя в стаята, без да почука.

— Саша, какво става, по дяволите?

Тес се обърна да погледне братовчед си и веднага разбра какво бе накарало Гален да зададе този въпрос. Саша беше пребледнял и стоеше като замаян. Тя бързо попита:

— Какво ти каза той? Много ли ти е сърдит?

— Кой?

Тя се взря в него объркана.

— Баща ми.

— Аксел ли? — Саша поклати глава. — Не зная да ли ми е сърдит или не. Той не е тук.

Тес го гледаше изумена.

— Не е тук ли? Нима е пратил заместник.

— Да, пратеник. Не му е било възможно да пусне в момента Тамровия.

— Саша, какво, по дяволите, ти става — попита Гален.

Тези думи извадиха Саша от унеса му.

— Те са мъртви. И двамата са мъртви. Баща ми и брат ми. Удавили са се. Лодката им се преобърнала в река Зандор и те попаднали във водовъртежите, преди да успее някой да им помогне. Случило се два дни, след като напуснах Тамровия. В момента ги замества Аксел — той вдигна глава и ги погледна Сега аз съм крал на Тамровия — Саша изведнъж избухна в смях. — Боже господи, не е ли смешно? Аз!

— Сигурен ли си? — попита Гален.

— Граф Мазлек ме уверява, че кралският двор и народът с нетърпение очакват завръщането ми в Белажо — Саша се усмихна горчиво. — За първи път някой изявява желание да ме види в двореца. Предполагам, трябва ла скърбя за тяхната смърт, нали? — Саша сви рамене. — Не искам да бъда лицемер. Нито ги обичах, нито ги уважавах, докато бяха живи, така че няма да съжалявам за тях и сега, когато са мъртви.