Айрис Йохансен: Богатият варварин

— Трябва да си почиваш — намръщи се Вайян. — Освен това той не може да те приеме. Току-що получи известие, че тамровиянците са били видени на миля от градските порти.

Баща й! Света Богородице, почти беше забравила за тази нова заплаха! Но за своя изненада откри, че не се изплаши както първия път, когато чу за пристигането му. След срещата с Тамар страхът от баща й значително бе намалял.

— Гален в стаята ли си е?

Вайян кимна.

— Не можеш ли да почакаш? Калим е все още на хълмовете. Не можеш да изпратиш съобщение…

— Мразя да чакам. Искам да отида сама — Тес повдигна вежди. — Калим цяла нощ е бил навън?

Вайян се изчерви и кимна.

— Той, изглежда, мисли, че е направил нещо непростимо.

Аз бих умрял за нея, беше казал Калим.

— Сигурна съм, че Саша също… — Тес спря и поклати глава. Думите като че ли не бяха на място. Трябваше да помисли за това, но по-късно.

— Гален няма да му прости. Той му е много сърдит, че те е оставил в ръцете на Тамар.

— Вината не беше на Калим. Ще обясня на Гален.

Но сега тя бе прекалено нетърпелива да сложи в ред собствения си живот.

— Ела, искам да говоря с Гален, преди да пристигне баща ми. Ще облека роклята с цвят на смарагд. Ще ми избереш ли един красив шал, който да увия около шията си, за да скрия тези отвратителни синини?

Трябваше да се опита да говори нормално. Гален не биваше да бъде повлиян от съжаление към нея. Каквото и да беше решението му, каквото и да й кажеше, то трябваше да дойде от сърцето му.

— Върни се в стаята си — намръщи се Гален веднага щом тя пристъпи прага. — По-добре е да не се движиш. Хайде обратно в леглото!

— Защо? Аз живея тук — Тес затвори вратата след себе си и го погледна. — Освен това мисля, че в леглото е много скучно, когато наоколо стават толкова интересни неща.

Мрачните черти на лицето му се смекчиха.

— Забелязал съм, че и в леглото не те обзема скука, когато там се случват интересни неща — усмихна се той. — Не искам да си тук при пристигането на баща ти. Ти вече води достатъчно битки.

— Но тази битка също е моя. Къде е баща ми?

— Очаквам го всеки момент. Саша излезе да го посрещне и да го доведе в двореца.

— Тогава ще чакаме заедно — усмихна се тя. — Трябва да съм тук, за да се защитавам. В края на краищата, аз съм само една безпомощна жена. Как мога да съм сигурна, че няма да ме предадеш на него?

— Безпомощна жена ли? Шегуваш се. Всички в Ел Заланд говорят как организира залавянето на Тамар — намръщи се той. — Освен това ти казах, че няма… защо да се смееш!

— Смешно ми е. Чувствам се много щастлива — тя прекоси пак стаята и застана пред него. — Кажи ми, Гален, сега, когато Тамар е мъртъв, заплахата за съюза е много по-малка, нали?

— Да.

— И ти нямаш повече нужда от мен за съюза.

Той я погледна.

— Не съм казал такова нещо.

— Тогава кажи го. Кажи ми истината.

Устните му се свиха.

— Не си ми необходима повече за осигуряването на съюза.

Тя се усмихна.

— Тогава аз съм свободна. След като баща ми си отиде, аз ще замина за Франция. Ти, разбира се ще ми осигуриш ескорт.

— Не! — ръцете на Гален я стиснаха здраво за раменете, а очите му искряха. — Ти ми обеща…

— Дете? Но ти вече нямаш нужда от дете.

— ИМАМ НУЖДА от дете.

— Но не заради съюза.

— Не, но… искам дете.

— Но ти обеща да ме освободиш, когато вече няма да имаш нужда от мен за обединяването на Седикхан. Ще нарушиш ли обещанието си?

— Казах ти… имам нужда от теб.

— Само варваринът не спазва дадената дума — нежно каза Тес. — Няма ли да се държиш като цивилизован човек, Гален? — той я погледна с нещастно изражение и ръцете му стиснаха раменете й още по-силно.

— Не. Не ме интересува дали… ще останеш.

— За колко време?

— Завинаги! — думата бе произнесена с такава сила, че проехтя в стаята.

Тес засия.

— Отлично — извика тя и се хвърли в прегръдките му. — Страхувах се, че ще ме накараш да те моля за това, което щеше да е много недостойно.

Той се стъписа от изненада и я отдръпна от себе си.

— Ти искаш да останеш! Господи, надявам с че осъзнаваш какво говориш! — огромните му ръце трепереха. Той извърна главата й и я погледна в очите. — Знай, че аз не мога да те пусна да си отидеш, дори това да означава, че ще те държа тук насила, както баща ми постъпи с моята майка… — той затвори очи. — Боже господи, какво те кара да искаш това?

— Мъжът, когото обичам — каза тя просто. — И ако Бог е добър — мъжът, който също ме обича.

Клепачите му се разшириха и разкриха искрящите му очи.