Айрис Йохансен: Богатият варварин

Тес не можеше да си поеме дъх. Пресегна се напосока зад себе си, за да сграбчи сребърната кана, но преди да успее да я достигне, той я издърпа далеч от масата.

Обезумяла, тя вдигна ръце към гърлото си, за да отхлаби пръстите, които я задушаваха. Изпитваше ужасна болка.

Усети кръвта да тупти в ушите й, застрашавайки всеки миг да избухне в слепоочията.

Коленете й омекнаха и се подкосиха. Тамар я държеше изправена, притиснал безмилостно ръце около шията й.

Не чу отварянето на вратата, нито вика на Гален, но Тамар го чу.

Пръстите му се отпуснаха, но той продължи да я стиска здраво за гърлото. Обърна се към вратата и я повлече след себе си.

— Пусни я, Тамар — на светлината на свещите очите на Гален блестяха така диво, както и тези на Тамар.

„Той е моето огледало. Той е това, което аз можех да бъда…“

Тамар изруга, разтвори пръсти, но така я удари, че тя излетя встрани и се претърколи няколко пъти. Посегна към камата, затъкната в пояса му.

— Не! — Гален скочи напред.

Това бе Гален… Имаше нещо, което толкова много искаше да види. Имаше нещо…

Но той се движеше прекалено бавно. Тамар вече държеше камата си в ръка и се обръщаше към нея.

Гален ще се забави!

И тя ще умре.

Не, не сега. Сега, когато знаеше, че и Гален… Светлината на свещта блестеше върху вдигнатото острие на ножа.

Тес усети, че пропада в тъмнина. Обгърна я мрак.

Носеха я силните ръце на Гален. Тя чу тропота на ботушите му върху каменните стъпала.

— Не… — гърлото ужасно я болеше, докато се опитваше да прокара думите си през него. — Не ме оставяй да умра!

— Тихо, Тес — прекъсна я гласът на Гален. — Не говори.

Тя отвори очи и видя бледото му лице. Не разбираше ли той? Трябваше да му каже колко важно е да живее и те да бъдат заедно.

— Важно е…

Лъхна я студен въздух. Видя блясъка на стотици запалени факли вън от кулата. Всички воини на Ел Заланд я чакаха.

— Няма да умреш.

Гален я прехвърли в ръцете на някакъв друг мъж и се качи на коня си.

Тес се вгледа в познатите сини очи и разбра, че е в ръцете на Саша.

— Кажи му…

— Не бъди упорита, немирнице — нетърпеливо я прекъсна Саша. — Преживяхме достатъчно заради теб и сега престани да предизвикваш съчувствието ни с този жабешки кряк.

Тес почувства силно облекчение. Дори и Саша нямаше да я нарече жаба, ако тя изживяваше последния си час.

— Вината не е моя — произнесе тя с толкова достойнство, колкото гласът й позволяваше. — Аз… не можах да направя всичко.

Саша се усмихна.

— Но все пак се опита. Упои хората на Тамар, изпрати съобщение, остави ни съвсем малка възможност да проявим героизъм. Май трябва да ти благодарим, че поне Тамар остави на нас.

— Не стигнах до каната навреме.

— Дай ми я — каза Гален.

Тя отново се озова в ръцете на Гален, който я загърна с наметало.

— Добре ли се справих?

— Чудесно — отвърна Гален, притегли я по-близо и я настани удобно на седлото. — Сега спи и ни остави да довършим останалото.

— А Тамар?

— Мъртъв е.

Не, това не беше вярно. Трябваше да каже на Гален, че не е бил прав.

— Той е извратен. Не е като теб.

— Шшшт — притисна той бузата й към гърдите си, извърна се и вдигна ръка, за да даде знак на мъжете зад себе си. — Ще говориш по-късно.

След минута ритмичната походка на Селик я унесе в дрямка. Тя вдъхна миризмата на росната трева, кожа и лимон.

— Ние трябва да… поговорим. Искам да ти кажа нещо.

— По-късно.

Да, това можеше да почака. Сега, след като видя лицето му в оня момент, тя можеше да изчака за останалото.

Тес се сгуши по-близо.

— Добре, по-късно.

Когато Тес се събуди няколко часа по-късно, слънчева светлина струеше в стаята й в двореца, а Вайян седеше на един стол до дивана.

Лицето на Вайян беше сковано от напрежение. Тя се наведе и докосна ръката на Тес.

— Не се опитвай да говориш.

Тес вдигна ръка към гърлото си, усети раната и трепна.

— Боли.

— Имаш ужасни синини — прошепна Вайян. — Толкова съжалявам! Вината е моя…

— Глупости — Тес седна и отметна завивката. Боже господи, гласът й приличаше на гарванов грак. — Как може вината да е твоя? Тамар беше онзи, който се опита да ме удуши. Къде е Гален?

— Току-що си тръгна. Остана тук цяла нощ.

Това беше чудесен знак за Тес и тя го прибави към онова, което бе видяла в изражението му предишната нощ…

— Искам да го видя — каза тя, стана и се олюля, но успя да се закрепи на крака. — Ще ми помогнеш ди да се облека?