Айрис Йохансен - Богатият варварин

Чу, че Гален каза нещо. Гласът му сякаш изхриптя, но тя беше прекалено замаяна и не можа да схване думите му. Като насън усети да развързва каишите на каробела и да го освобождава. След това опипа с ръце крайниците й.

— Наранена ли е? — това бе гласът на Саша. Заг-иженото му лице се появи зад Гален.

— Не зная — пресипнало отвърна Гален. — Не мърда.

— Не… съм ранена — задъха се тя, — но не мога… да… дишам.

— Слава богу — отдъхна си Саша. — Казах ти, че е опасно, немирнице.

Гален го стрелна със свиреп поглед.

— Но все пак й помогна в тази лудост. Не би могла да го направи сама.

— Подценяваш я — каза Саша. — Мисля, че щеше да се справи и без мен — той кимна. — Да, дадох й моя каробел и й показах къде да се скрие, за да изчака ездачите.

— По дяволите, едва не я уби — рязко каза Гален. — Защо?

— Тя успя да ме убеди — сви рамене Саша. — А и ти знаеш, че винаги съм презирал Хаким.

— Не… е… виновен Саша — Тес направи усилие да се изправи и седна в пясъка. — Трябваше да…

— Да се пребиеш — довърши Гален. — По време на последното състезание двама мъже загинаха.

— Трябваше да докажа… на Хаким — Тес най-после успя да си поеме въздух. Веднага обаче съжали, тъй като миризмата на парфюма я удари в главата. Господи, как вонеше! — …че не съм животно — тя потрепера, тъй като видя самият Хаким да се приближава, яздейки към нея.

Старецът спря пред Тес и се усмихна със злобно задоволство.

— Видя ли какво става, когато жените не си знаят мястото и се опитват да подражават на мъжете? Завършват в праха — той се обърна, към Гален и попита: — Ще я накажеш ли?

— Уверявам те, че ще чуеш писъците й — каза Гален мрачно. — Има достатъчно време, докато се съберем за последното гласуване следобед.

— Добре. — Старецът се обърна и се отправи към шатрите на Ел Кабар.

Саша пристъпи напред.

— Гален, зная, че си много ядосан, но трябва да признаеш, че тя има право и не е…

— Намери Вайян и й кажи да стопли вода за баня — сбърчи нос Гален. — Господи, как вони! — той се обърна към Тес и студено я попита. — Можеш ли да вървиш?

— Разбира се — тя се повдигна на колене и се изправи на крака. — Казах ти, че не съм ранена.

— Тогава отивай в шатрата и ме чакай там! — той се обърна хвана юздите на Павда и Селик и се отправи към пасбището. — Павда заслужава повече грижи. Можеше да я убиеш на последното препятствие.

— Знаех, че ще се справи. Никога не бих направила нещо, което би я застрашило.

Той не отговори, нито я погледна. Саша леко подсвирна.

— Внимавай, палавнице. Никога досега не съм го виждал такъв.

Когато Гален влезе в шатрата, Тес вече се бе изкъпала и Вайян я загръщаше с дълга хавлиена кърпа.

Той носеше в ръка един къс камшик.

— Остави ни, Вайян.

Вайян се втренчи с ужас в камшика.

— Една по-малка пръчка може би ще свърши същата работа.

Гален се усмихна мрачно.

— Хаким ми изпрати този камшик с доброто намерение да ми напомни как трябва да се приучи жената към покорство. Не е ли много мило от негова страна?

Вайян се поколеба.

— Сигурна съм, че не е искала да ти причини неприятности, Гален. Не би ли могъл…

— Постигна точно това, което е искала — рязко я прекъсна Гален. — Остави ни и кажи на твоята слугиня да се заеме с опаковането на багажа ти. Наредих на Калим да определи ескорт, който следобед да те придружи до Заландан.

— Но, Гален, тя наистина не е искала да стори нищо лошо. Не можеш ли да й простиш?

— Не. Отиде твърде далеч. Ако не я накажа, ще изгубя гласа на Хаким за съюза.

— Този стар злодей! Какво…

— Гален е прав, Вайян — обади се тихо Тес. — Трябва да бъда наказана. Остави ни.

Вайян я погледна загрижено и неохотно напусна шатрата.

— Не очаквах, че ще си толкова схватлива — безчувствено каза Гален. — Заслужаваше ли си това унижение?

Тя повдигна брадичка.

— Да.

— Не съм съгласен — тръгна той към нея. — Нищо не може да компенсира онова, което изпитах, когато те видях… — той замълча и застана пред нея. — Помислих, че си мъртва.

— Аз не паднах от Павда — каза тя възмутено. — Аз не падам от коне.

Той замълча.

— Какво?

— Паднах само защото исках да падна — намръщи се тя. — Но не знаех, че ще се ударя толкова силно. Не съм падала от дете и мислех, че пясъкът е по-мек.

— Би ли обяснила по-подробно — внимателно попита Гален.

— Казах ти, паднах нарочно — сви рамене тя. — Не исках да победя Хаким и останалите шейхове тъй като това щеше да ги вбеси и да провали шансовете ти да постигнеш съюз. Мислех си, че ако падна и счупя каробела, ще бъде достатъчно за наранената им гордост — очите й мятаха гневни мълнии. — Но той трябваше да бъде наказан. Трябваше да знае, че можеше да бъде победен и от една жена.