Айрис Йохансен - Богатият варварин

Едва успя да различи някои от нахвърляните в безпорядък предмети и възглавници, но всички те й бяха чужди.

Това беше същинска клетка…

Тя не можеше да диша.

В гърдите й се надигна паника и сърцето й лудо заби.

Чувстваше се като в гроб.

— Не! — извика тя, обърна се на пети и излезе от шатрата, като едва не събори Саид, който седеше пред входа. Въздухът отвън също беше горещ, но не толкова тежък. Тес се задъхваше.

— Пребледняла си — каза Саид. — Зле ли ти е?

Тес поклати глава и се опита да се пребори с пронизващите я тръпки.

— Не мога да стоя в тази шатра. Къде е Павда?

Саид кимна към ограденото пасбище на няколко метра от тях.

— Да повикам ли Гален?

— О, не, в никакъв случай! — тя се отдалечи от шатрата, стараейки се да не обръща внимание на жените, които я гледаха с нескрито любопитство. — Ще ми мине. Просто искам да отида да пояздя малко…

— Ще доведа конете.

— Значи си съгласен? Няма ли да кажеш, че не е прието така?

Саид поклати глава.

— Понякога се налага законите да се заобикалят. Зная, че през последните няколко дена не ти беше никак лесно.

Тес го погледна изненадана.

— На две мили оттук има един малък оазис. Можеш да поседнеш там, за да си отпочинеш, а аз ще ти посвиря на флейта — каза той и след кратка пауза добави: — Ако позволиш, разбира се.

Тес видя загрижения израз на лицето му и внезапно я обзе чувство на обич към Саид. Той все още не одобряваше много нейните постъпки, но праз последните няколко седмици двамата се бяха опознали и бяха започнали да се разбират добре.

— Ще се радвам на твоята компания, Саид.

Луната вече бе изгряла, когато Тес забеляза един самотен ездач да приближава оазиса. Беше Гален.

Тя погледна към Саид, който седеше върху одеялото си под една палма на няколко метра срещу нея.

— Предполагам, че си изпратил да му кажат къде сме.

— Учтивостта го изискваше, Мейджира.

Той отново засвири на флейтата си.

Тес сама трябваше да се сети за това, но така отчаяно искаше да се махне от онази шатра… от жалните очи на жените, които се взираха в нея. Освен това беше сигурна, че разговорът между Гален и шейха щеше да продължи до късно през нощта, както обикновено се случваше.

Гален спря до Павда и се смъкна от гърба на коня си. Дали не бе сърдит? Тес не можеше да разбере, тъй като палмовите дървета хвърляха сянка върху лицето му.

— Добре ли мина разговорът? — посрещна го тя и се изправи.

— Да — отвърна той и коленичи до нея. — Как си?

— Нищо ми няма. Просто исках да се махна от… — тя замълча. — Сега съм по-добре. Можем да се връщаме в селото.

— След малко — каза той, седна до нея и се обърна към Саид: — Иди в селото и поднеси извиненията ми на шейха. Кажи му, че жена ми не се чувства добре и няма да мога да се срещна с него до сутринта.

— Не! Казах ти, че всичко е наред. Ще бъда…

Саид обаче не обърна внимание на протестите й и се отправи към конете. Тес бързо погледна Гален.

— Не ставай глупав. Шейхът и без това смята, че имаш слабост към мен и ме глезиш. Постъпваш неразумно.

— Пет пари не давам какво мисли шейхът за мен. Аз не завися от мнението на никого.

— Но обединението на Седикхан зависи. Нямам намерение да те оставя да се провалиш, особено сега, след всичко, което преживях през последните седмици. — Тя коленичи върху одеалото. — Хайде, повикай Саид и му кажи…

— Защо? Аз не държа на неговата компания — Гален се изтегна върху одеалото и постави ръце под главата си. — Мисля да поостанем тук известно време. За първи път, откакто предприехме пътуването, се чувствам спокоен и свободен.

— Но шейхът…

— Шейхът ще помисли, че имам слабост към жените — усмихна се той, но няма да ми е трудно да го убедя, че не съм уязвим в никоя друга област и вероятно за него ще е по-добре да мисли, че поне в едно отношение е по-силен от мен.

Тес поклати глава.

— Това не е необходимо.

— Не е необходимо да понасяш самотата и умората заради мен — тихо каза той. — Не е необходимо да стоиш, да понасяш обиди, да гледаш как аз ги отминавам, без да те защитя.

Тя го погледна изумена.

— Но аз знаех, че не можеш да ме защитиш, без да навредиш на шансовете си за успех.

— Не бях сигурен, че си разбрала — протегна ръце той и я прегърна. Тес зарови глава във вдлъбнатината на мускулестото му рамо. — Не мога да водя повече от една битка в един и същ момент. Веднъж да осигуря съюза, ще насоча мислите си към други неща.

Тя се отпусна в прегръдката му. Умората и отчаянието й като по чудо се стопиха. Притискаше се все по-силно в него и чувстваше, че силата му сякаш се предава и на нея.