Айрис Йохансен - Богатият варварин

Тя не обърна внимание на подигравателния тон в гласа му.

— Защо го правиш?

Калим я погледна през рамо.

— Защото си права — отговори просто той. — Ханал няма право да се отдава на собствената си мъка, да мисли за отмъщение и да не дава покой на близките си.

Калим постъпи много добре, като се съгласи да действа. Няколко минути по-късно тя го видя как изблъска един намръщен млад мъж от шатрата и го поведе към дома на Дала, като ту го буташе, ту го водеше.

— Какво има?

Тя се обърна и видя Гален.

— Защо Калим дойде за Ханал?

— Защото му казах, че ако не го направи, аз сама ще вляза и ще го изведа — отвърна Тес. — Дала се нуждае от неговото присъствие.

— Как е тя?

— Малко по-добре, струва ми се. Отнасях се към нея като към кон и, изглежда, че…

Той премигна.

— Като към кон ли?

— Ами, накарах я да се движи непрекъснато.

За миг напрежението и умореният израз на лицето му изчезнаха и вместо тях се появи усмивка.

— Много умно от твоя страна.

— Не зная колко е умно, но за нищо друго не успях да се сетя.

— В подобни ситуации обикновено инстинктите помагат.

— Така ли? — поклати глава тя. — Не знаех. Никога не съм попадала в такава ситуация. Но все пак се справих добре. Мисля, че сега Ханал може да помогне на Дала повече от мен. Не е трябвало да напускаш съвета.

— Справила си се отлично — каза той. — А що се отнася до съвета, оставих ги да се покарат малко — гласът му бе натежал от умора. — Ще се върна по-късно при тях — той я хвана за ръката и я поведе към лагера на Ел Заланд в другия край на селището Ел Сабир. — Тук е много по-зле, отколкото си мислех. Ще наредя да приготвят нещо за ядене и ще те изпратя обратно в Заландан заедно с Калим.

— Саид вече е приготвил яденето — поклати глава тя. — Аз няма да се върна. Обещах на Дала, че ще бъда тук, за да се сбогувам със сина й — тя обходи с поглед изгорелите шатри. — Един бог знае колко много работа ни чака.

— Теб ли?

— А защо не? Нали аз съм тук. Защо да не бъда полезна с нещо? Трябва да изпратим някого в Заландан за храна и други провизии, а аз мога да обходя всяко семейство и да определя от какво и колко има нужда — сви рамене тя. — Освен това ще бъде добре за Дала да е заета с нещо след погребението, а не мога да разчитам на мъжа й. Мисля, че ако й покажа, че имам нужда от нейната помощ, тя ще оздравее по-бързо.

— За всичко си помислила — възкликна Гален и се загледа в нея. — Все пак мисля, че това не е твоя грижа. Не е нужно да вземеш участие и ти.

— Но те имат нужда от мен.

Гален кимна.

— Така е, нуждаят се от цялата помощ, която можеш да им дадеш.

— В такъв случай да не спорим повече. Ще се върна, когато и ти се върнеш в Заландан. Мислиш ли, че ще ги убедиш да не преследват Тамар?

— Ако имам красноречието на Луцифер и търпението на Йаков. И без това вече са им отнели толкова много.

— И ще изгубят още повече, ако тръгнат след Тамар. Този разбойник е много вещ в битките и преследванията.

Тес внимателно подхвърли:

— Ти можеш да им помогнеш.

— Да, но няма да го сторя. Кръвопролитията трябва да престанат — стигнаха до лагера и той пусна ръката й. — Нещата трябва да се променят. Проклет да е Тамар!

Тес бе станала свидетел на тази болка и насилие за един-единствен ден, а ето, че вече се чувстваше толкова нещастна колкото и те. А колко ли по-трудно беше за Гален, който бе израсъл с тези кланета и кръвопролития?

— Какво ще правиш сега?

Той поклати глава.

— Не зная Може би ще се върна и ще продължа да споря с тях — той протегна ръка и прокара пръсти по тъмните кръгове под очите й. — Денят бе доста тъжен за теб.

— И все пак на мен ми бе по-леко, отколкото на Ел Сабир — отвърна тя. Не съжаляваше, че бе дошла. Тези тъжни часове по някакъв странен начин я бяха обогатили и накарали да се замисли. Струваше й се, че е поела по път, от който нямаше връщане назад. — Беше по-леко, отколкото и на теб.

Тази истина също й бе ясна. Трагедията, която я порази тук, я бе накарала временно да забрави за страданието, което Гален изпитваше, но сега остро осъзна на какво бе подложен.

„Той е по-силен от нас.“

Но на каква ли цена успяваше да овладее силата, която бликаше от него?

— Не се връщай тази вечер — внезапно каза тя. — Много си уморен. Изчакай до утре.

— Трогнат съм от твоята загриженост.

— Но няма да промениш решението си.

Изражението на лицето му внезапно се смекчи, но той поклати глава.

— Хората са много разгорещени. Трябва да ги успокоя — хвърли поглед назад към шатрата и добави: — Трябва незабавно да се върна при тях.