Айрис Йохансен - Богатият варварин

Може би тя неоснователно очакваше от тези хора да я посрещнат топло, след като не бе направила нищо, с което да заслужи тяхната обич. Откакто дойде в Заландан, не направи никакъв опит да опознае хората от Ел Заланд. Играеше си с гълъби яздеше Павда и търсеше развлечения единствено за себе си, сякаш бе дете.

Гален се появи напълно облечен на вратата и застана пред нея.

— Ако всичко върви добре, ще се върна утре сутринта. Бог ми е свидетел, изобщо не съм сигурен какво ще заваря. Може би ще остана часове в шатрата за племенни съвети, докато ги убедя да не влизат в бой. Не излизай от града, макар и да се съмнявам, че Тамар е някъде наблизо. Обикновено след нападение отнася плячката в собственото си селище, но не е нужно да се поемат излишни рискове.

Гален се отправи към вратата.

— Почакай! — извика Тес. — Искам да дойда с теб.

Той поклати глава.

— Това пътуване няма да бъде приятно. Няма да има шатри, нито сатенени възглавници. Ще пътуваме бързо и ще спим на земята.

— Зная, но все пак искам да дойда.

Той я погледна изпитателно.

— Защо?

— Не зная… — тя овлажни устни с език. — Мисля, че може да науча… — Тес поклати глава и повтори безпомощно: — Не зная.

— Ще видиш неща, които няма да ти харесат.

Тя кимна. Ръката й здраво стисна чаршафа, който покриваше тялото й. Платът беше мек и гладък, както и животът й, откакто бе пристигнала в Седикхан. Но в тази страна имаше и други, груби платове и хора, които тя все още не познаваше.

— Може ли да дойда с теб?

Той кимна рязко.

— Имаш право да знаеш защо те доведох в Седикхан. Облечи се. След половин час ще се видим на двора.

Огънят бе потушен в селището Ел Сабир, но пламъците бяха оставили опустошения след себе си.

Тес усети пушека от две мили разстояние. Очите я засмъдяха, докато яздеше до Гален през селището, но тя не знаеше дали причината бе в пушека или в напиращите сълзи. Повече от половината шатри бяха изгорени и сърцето я болеше, когато гледаше как цели семейства се ровеха из почернялата си покъщнина опитвайки се да спасят някоя тенджера, легло или сламена кукла.

— Трябвало ли е да изгарят шатрите? — попита Тес.

— Не — мрачно отвърна Гален. — Вероятно се е наслаждавал на гледката — той спря пред една разкъсана и обгорена шатра. — Това е шатрата на Дала, майката на убитото дете. Може да не влизаш с мен.

— Ще вляза.

Гален скочи на земята, мина отстрани и й помогна да слезе от Павда.

— Ще съжаляваш.

Тес наистина съжали. В момента, в който влезе в шатрата, тя съзря детето. Малкото момченце, което лежеше на дивана, бе на не повече от три години. Дългите му извити мигли се бяха отпуснали спокойно, а бузките му все още пазеха розовия цвят на детството. Сякаш бе заспало, но сънят не можеше да предизвика тази трагична тишина. До него бе коленичила млада слаба жена. Тя самата като че ли неотдавна се беше разделила с детството, но когато вдигна очи, за да ги погледне, в тях се бе промъкнала старостта.

— Скърбя заедно с теб, Дала — нежно каза Гален. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Жената поклати глава.

— Те го убиха, господарю — прошепна тя. — Те го стъпкаха, като че ли е куче, което се е изпречило на пътя им.

Гален стисна рамото на жената.

— Те го видяха — жената заклати глава като замаяна. — Те го видяха и не се отбиха от пътя си. Той беше едва на три години, господарю.

— Къде е мъжът ти?

— С другите мъже е в шатрата за племенни съвети — отвърна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Не може да го гледа — тя протегна ръка и погали къдравата главица. — А аз не мога да откъсна очи от него.

Тес погледна жената и някаква буца заседна в гърлото й. Искаше да избяга далеч от това място, в което витаеше смъртта и неутешимата скръб. Боже господи, всичко я болеше!

— Ще го изпратя при теб — каза Гален.

Жената поклати глава.

— Трябва да приготвя сина си, за да бъде погребан. Мъжът ми чувства моята болка толкова, колкото и своята. Точно сега не може да понесе и двете.

— А жените от селото?

— Те имат семейства, за които да се грижат. Сега не удобно ла ги безпокоя.

— Аз ще остана — Тес разбра какво бе казала едва след като думите бяха произнесени. Тя направи крачка напред и коленичи до жената. — Ако ми позволите? — Господи защо бе казала това?! Тя нямаше никакво желание да стои тук.

— Нямам нищо против — отвърна жената, без да сваля поглед от детето си. — Както желае господарят.

— Искаш ли ла останеш? — тихо попита Гален.

— Не — гласът й трепереше, — но трябва да остана.