Айрис Йохансен - Богатият варварин

— Предпочиташ да накараш мен да страдам — въздъхна Тес. — Защо по-добре не научиш хората си да се контролират? А и, в края на краищата, аз не съм чак толкова привлекателна.

Гален леко се усмихна.

— Мисля, че снощи решихме въпроса с твоята привлекателност.

Не предполагаше, че страните й могат да пламнат още повече, но разбра, че се е излъгал.

— Едва ли ще бъда по вкуса им. Ти вероятно си малко по-особен.

Той се засмя и лицето му доби онова момчешко изражение, което приемаше всеки път, когато се смееше и шегуваше с хората си.

— Уверявам те, че моят вкус съвсем не е особен и необикновен. Притежаваш едно качество, което съм виждал у малко жени.

Тя го погледна внимателно.

— И какво е то?

— Жизненост — без да сваля очи от нея, той внезапно стана изключително сериозен. — Никога не съм срещал жена, така жизнена като теб, килен.

Тя го погледна и стомахът й се сви. Извърна очи и се загледа във фигурите на килима.

— Нима вашите жени са без дух?

— Не, но те не са способни да вдъхнат живот на една шатра само като се разхождат в нея.

— Хубави думи, но онова, което казват, е, че ТРЯБВА да си стоя в шатрата.

— Искам да кажа, че предпочитам да запазя твоя живот само за себе си.

В гърдите й се надигна радост, примесена със странно недоволство. „Не трябва да му позволявам да управлява така чувствата ми!“ — помисли си отчаяно тя. Саша й бе казал, че Гален дава всичко, което се поиска от него. Може би сега смяташе, че това ласкателство е нещо, което тя иска.

— Както вече казах, думите ти са хубави — опита се да смени темата тя и го погледна право в очите. — Изглеждаш различен в тези дрехи.

— Повече ли приличам на варварин?

— Нямах предвид това — побърза да отвърне Тес.

— Но си го помисли — горчиво се усмихна той. — Приех много неща от вашия цивилизован начин на живот, но не желая да се откажа от всичко наше. Нашите дрехи са меки и удобни, а белият цвят отразява слънцето… — отиде до малкия сандък в ъгъла — което ми напомня, че навярно ти е много горещо в този кадифен костюм. Мисля, че трябва да направим нещо — започна да рови в сандъка, докато откри една риза, подобна на своята. — Ето облечи това! — обърна се и й подаде дрехата. — Ще видиш, че е много по-удобна.

— Моят костюм също е удобен.

— И достатъчно грозен, за да го предпочитам, когато си вън от шатрата, в присъствието на моите воини, но не и когато сме сами. Хайде, облечи я!

Трябваше да я облече, за да му достави удоволствие. Знаеше, че съпругите често вършат такива неща. Въздухът около тях се нажежи. Изведнъж остро осъзна, че държи в ръце меката материя на памучната риза, че чува звуците от флейтата на Саид, извиващи се в тъмнината, че усеща напрегнатия израз, с който Гален я наблюдава.

— Добре — отвърна Тес и започна да разкопчава копчетата на кафявия си костюм.

Гален я погледна за момент, след което се отправи към изхода на шатрата.

— Излизаш ли? — объркано попита тя. — Мислех си, че… — спря и облиза пресъхналите си устни.

— Мислеше си, че ще искам да те гледам отново — усмихна се той. — Искам. Но снощи в цивилизования хотел за мен бе по-лесно. Тук аз съм свободен и трябва да внимавам.

Повдигна покривалото на входа и в следващия миг тя го видя да стои отвън. Силуетът му се очертаваше на лунната светлина.

Щеше да остане пред шатрата! Облекчението, което изпита, я стресна и изплаши. Каза си, че единствената причина, поради която не й се искаше той да излиза, беше, че не й се оставаше сама. Иначе, какво против можеше да има мъжът й отново да се върне при сънародниците си край огъня.

— Depeches-toi! 1 1 Побързай! — бел.пр. — нежно каза той, без да я поглежда.

Тес отново се зае с копчетата и след няколко минути се загърна гола в меката риза, която беше прекалено голяма за нея. Краят й се влачеше по земята, а дългите ръкави висяха надолу. В тази дреха малката й фигура изглеждаше по-скоро смешна, а не съблазнителна. Отиде до сандъка и започна да рови, докато намери един черен копринен пояс. Опаса го три пъти около кръста си, завърза го на възел отпред и нави ръкавите до лакти. В тази огромна риза би трябвало да се чувства неудобно, но в сравнение с нейния костюм тя беше лека като въздуха. Тес оправи косата си и се отправи с войнствена крачка към изхода на шатрата.

— Изглеждам глупаво. Трябва да обещаеш, че няма да ми се смееш.

— Трябва ли? — възкликна той, продължавайки да гледа към огъня до езерото. — Защо, та нали смехът е толкова рядко нещо на този свят?