Айрис Йохансен - Богатият варварин

Саид се замисли за момент.

— Ако искате, ще ви постеля пред входа. Тъкмо ще можете да усетите нощния бриз. Ще обърна фенера така, че да гледате мъжете, без те да ви виждат.

— Но това не е ли… — започна тя, но замълча и въздъхна. — Добре. Така да бъде. Хайде, постели ми отвън!

Хладният вятър лъхна лицето й, когато се разположи пред шатрата. На няколко метра от нея, върху друго персийско килимче, седеше Саид. Но хладният вятър вече не я интересуваше. Можеше да понесе горещината, но не можеше да понесе изолацията от онова, което ставаше край лагерния огън до езерцето срещу шатрата. Въздухът беше огласян от смеха и непринудените разговори на тези мъже, които явно бяха свикнали да живеят заедно. Вече не се чувстваше ни най-малко неуверена и гореше от желание да се присъедини към мъжете.

Съзря Гален в отсрещния край на лагерния огън и очите й се разшириха от удивление. Той отметна глава назад и се засмя на нещо, което Калим каза. Видя Калим да се усмихва, а останалите мъже от кръга да се приближават непрестанно към Гален, сякаш привлечени от магнит. Не беше виждала съпруга си в такава светлина. Нима пазеше топлината и отзивчивостта си само за своите хора? Не, Саша сигурно ги бе изпитал, след като го бе последвал и се бе сражавал заедно с него в продължение на шест години.

Внезапно един горчив и сладък звук, който се отрони почти като човешки стон, я накара да се обърне с изненада. Саид свиреше на тръстикова флейта. Великолепната мелодия се сливаше с нощта, пясъка и огъня в чудна хармония, която напълно съответстваше на мястото и нощния час. Когато накрая Саид отлепи инструмента от устните си, Тес промълви:

— Прекрасно беше, Саид.

Той сякаш малко се засрами и отговори дрезгаво:

— Господарят няма нищо против. Понякога така времето минава по-бързо, макар че за охраната не е… не е…

— Прието — отново довърши Тес вместо него. Тази дума вече започваше да я дразни. — В такъв случай трябва да се приеме. Всяко красиво нещо трябва да се приеме. Посвири още малко, моля те!

— Не искате ли вече да влезете вътре?

— Не, искам да постоя още малко — отвърна тя и бързо добави: — Прав беше. Тук въздухът е свеж и хладен.

Тес искаше да гледа лицето на Гален, докато той разговаряше с мъжете около огъня. Ако го наблюдаваше, без той да я забелязва, навярно щеше да успее да проникне по-навътре в душата му.

Саид продължи да свири на флейтата, а Тес се настани по-удобно върху килимчето и прикова към съпруга си пълен с възхищение поглед.

Беше почти десет, когато Гален напусна лагерния огън, заобиколи езерцето и се отправи към шатрата. Изненадан, той спря пред Тес.

— Мислех, че вече си заспала.

Тя се изправи на крака.

— Изморена съм, но не ми се спи.

— Саид предостави ли ти всичко, от което имаше нужда?

— Всичко, с изключение на компанията — натъртено добави тя, — от която вие със Саша съвсем не се лишихте.

Гален вдигна покривалото на входа, изчака и тя да влезе и я последва. Свали връхната си дреха и я остави върху възглавниците на ниския диван.

— Отсъствах почти две седмици. Калим имаше да ми каже много неща.

— Нямаше вид на човек, който обсъжда проблемите на страната.

Той се обърна и я погледна с вдигнати от учудване вежди.

— Започваш да приличаш на свадлива съпруга.

Тес се изчерви.

— Не е вярно. Просто бях любопитна… и… ми беше скучно — отвърна тя и се намръщи. — Исках да дойда при вас, но само като споменах на Саид, той едва не изпадна в шок.

— И съвсем естествено.

— Защо? Когато тамровиянските дворяни пътуват, жените им не са длъжни да стоят в горещите и задушни шатри.

— Шатрата не ти ли харесва?

— Не — хвърли поглед наоколо тя. На земята бе постлан килим, нашарен с прекрасни фигури и отрупан с цветни копринени възглавници. Беше пълно с изящно резбовани фенери и сребърни свещници. — Виждала съм стаи и в двореца, подредени далеч по скромно, но не желая да стоя сама като затворник.

— Ще помисля как да облекча положението ти.

— Но аз не искам да стоя тук! Не може ли и аз да идвам край огъня при вас? Разбира се, ако хората ти нямат…

— Мъжете от вашия дворец не стоят по цял месец без жена — прекъсна я грубо Гален. — А и придворните при вас са кротки като палета в сравнение с моите сънародници.

Очите й се разшириха.

— Ще ме обидят ли?

— Не. Ти принадлежиш на мен. Няма да те обидят. Но ще те гледат, ще се възбуждат и ще почувстват болка.

Тя пламна.

— Говориш така грубо!

— Фактите са груби и най-после трябва да ги разбереш. Няма да карам моите воини да страдат без нужда.