Айрис Йохансен - Богатият варварин

Тес потрепера от изненада.

— Но аз не съм животно.

— Прости ми! Не исках да те обидя. Понякога думите ми не са съвсем деликатни — отмести ръка от нея и застана неподвижно. — Не съм напълно съблечен. Помогни ми.

Тя го погледна с недоумение. Какво говореше? Беше съвсем гол!

Той се обърна с гръб към нея.

— Развържи панделката, с която е вързана косата ми.

Тес коленичи и с треперещи пръсти се опита да развърже възела на черната панделка. Гърдите й докоснаха топлата плът на гърба му и тя усети, че го побиха тръпки. Опита да се извие назад, но отново го докосна. Този път и тя изтръпна. Гърдите я заболяха, зърната станаха корави като камъчета, усети непознато пулсиране между бедрата. „Господи, какво ми става?“ — помисли си тя.

— Струва ми се, че няма да мога… може би ти…

— Не — дрезгаво каза Гален. — Според обичаите на Заландан, съпругата трябва да прави това. То е знак, че само тя има право да освободи своя мъж.

Но това не освобождаваше самата Тес от огъня, който я изгаряше. Всяка измината минута засилваше чувството й, че Гален я притежава. Най-после успя да развърже панделката и я издърпа от косата му. Хвърли я на масичката до леглото, отново приклекна и въздъхна с облекчение.

— Готово.

Той поклати глава, без да се обръща към нея. Светлината на свещта обви черната лъскава коса, която се бе разпиляла надолу и леко докосваше мускулестите му рамене. Тя внезапно изпита силно желание да се протегне и да погали тези рамене, да вплете пръсти в косата му и да го привлече към себе си…

Гален се обърна и я погледна. Беше огромен, примитивен и див. Очите му блестяха, тъмен кичур коса падаше на челото, а останалата разпусната коса обгръщаше лицето, ноздрите му се бяха разширили и потрепваха. Бавно прокара длан по бедрата й в няма покана. Тес си пое въздух, мускулите на стомаха й се свиха. Макар и едва да я докосваше, на нея й се стори, че той я притегля плътно към тялото си с този единствен жест, изпълнен с дълбоко чувство.

— Страстта може да събуди животното у всеки от нас, килен. Надявам се, че скоро ще разбереш това — той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Наистина съвсем скоро!

Повдигна клепачи и отстъпи крачка назад. След това се наведе и духна свещта.

Тес се надяваше, че ще изпита облекчение, но в тъмнината се почувства още по-уязвима. Успя да различи огромната сянка на Гален пред себе си и усети миризмата му.

— Легни — гласът на Гален трепереше от напрежение. — Не мога повече. Засега това е достатъчно.

Дори не беше започнало, помисли си Тес замаяна. Той бе докоснал само косата и шията й, едва беше погледнал тялото й и промълвил няколко думи за нужда и желание. Защо ли се чувстваше, сякаш беше в окови? Поне засега бе така.

Тя потъна под завивката и се сгуши в края на леглото.

В следващия миг усети дюшека да потъва под тежестта на Гален.

Той лежеше до нея, без да я докосва, и всеки негов мускул се бе свил от напрежение.

Тя лежеше до него, сърцето й биеше лудо и отново усещаше онова странно пулсиране в слабините.

— Не разбирам защо е всичко това — попита го тя колебливо. — Защо?

Гален дишаше тежко и гласът му прозвуча с особена плътност, когато й отговори в тъмнината:

— Или ще се имаме по начина, който аз желая, или изобщо няма да се любим.

— Но нали е само заради бебето? Каква е разликата?

— Огромна — за миг замълча, след което добави: — Ние с теб сме цивилизовани хора, а не някакви скудоумни животни — последва дълга пауза, а когато заговори отново, в гласа му се доловиха жестоки, отчаяни нотки. — Защото, за бога, аз НЕ съм варварин!!!

Когато на сутринта Тес се събуди, Гален го нямаше и тя изпита особено чувство на облекчение, примесено с разочарование. Присъствието му я вълнуваше и възбуждаше любопитството й със страстното желание да притежава нейното тяло. Не можеше да си обясни влиянието му над нея, но се тревожеше от онова, което се бе случило през нощта. Колко необикновен и непредсказуем мъж бе Гален Бен Рашид!

Бързо облече стария си костюм за езда, който бе отказала да изхвърли въпреки молбите на Полин, излезе от стаята тръгна надолу по стълбището. Беше стигнала до площадката, когато срещна един млад мъж, облечен в раирана риза и широк бял панталон с крачоли, затъкнати в кафяви кожени ботуши. Лицето му й се стори познато.

— Тъкмо отивах към стаята ви, Мейджира — учтиво се поклони той. — Господарят желае да потеглите след час. За мене е най-удобно да опаковам нещата ви още сега.