Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Правителство… конституция… широки народни маси… — повтаряше си Рачо, па извика: — Разбрах, г-н кмете!

— Хайде тичай!

Когато Рачо влезе в кръчмата, селяните още се смееха и още поглеждаха портретите по стените. Като безплътен дух, Рачо се промъкна и се долепи до стената в един ъгъл.

— Токата станал голям черковник — каза Данаил, — кара ни да вървим на черква. Той да върви, да е станал поп, не кмет. Нали тъй, Бивши?

— Поповете… Остави ги тях, поповете!

А Димо пак тъй на всеуслишание разказа:

— Из онзи ден дели-исуф-куюският поп, старият, афоресаният, си идел от града, ама — направил главата. Като дошел до Мусу-бей, заспал в каруцата, а конете влезли в нивята и взели да пасат зеления ечемик. Дохожда полският, хваща конете за юздите и тегли каруцата с попа наедно в селския капан. Стават мусубейчани, гледат: в капана — поп!

Селяните пак се засмяха.

„Ето с какви глупости се занимават“ — помисли си Гороломов и усети, че единият му крак позатрепера.

— Бай Димо — каза той, — одеве ти разправяше, че Радослав те бил душил, то нищо. Радославов удуши България, туй е лошото. Две войни, две катастрофи и ето на кой хал додохме…

Селяните бяха се смълчали и го гледаха.

— И не само Радославов е виновен, виновни са всички партии. Разправят ми за 16 юни. Всички, всички са виновни.

— Как тъй всички? — каза Димо. — Гешев, например? Той си даде оставката.

— Виновен ли е народът? — каза Бившият.

— Виновни сме всички! — почти изкрещя Гороломов. — Трябваше да се внимава. Трябваше тъй да се действува в политическите сеанси, че да доде на власт антантофилската опозиция. И щеше да доде, ако не бяха гласували с бели бюлетини… Тъй, че щяхме да имаме короната на едно мнение и антантофилското правителство на друго. Аз изразявам това на народен език — два вола, кога орат и единият тегли на една страна другият на друга, ще ударят в крушата. Тъй царят и антантофилската опозиция нямаше да имат едно мнение и България щеше да остане неутрална.

— Брава! — Извика Данаил. — Брава!

Димо Райнов поклати глава.

— Бай си, бабо, за бълхи. Когато колата се прекатури, пътища много.

Бившият мълчеше замислен.

— Г-не, ти имаш право — каза Данаил, — тъй как то каза, тоз наляво, онзи надясно — и плугът в крушата, т.е. щяхме да останем неутрални. Тъй е! Тъй!

Той щеше да седне на мястото си, но се обърна пак към Гороломов и каза:

— Бе, господине, защо вий учените не дохождате да ни поучавате. Ей на сега, като ни каза, светна ни на очите, разбрахме. Дохождайте по-често, говорете ни. Ако една жена, като не вижда мъжа си, забравя го, че какво остава до народа, като не вижда учените си…

Гороломов не видя, че Данаил хитро намигна на Дима и на Бившия, а поласкан си каза:

„Тез хора искат една реч. Да им държа ли? Защо да не им държа? «Почитаемо събрание… в днешния тежък политически момент…» Да, това е хубаво, тъй мога да почна. «В днешния тежък политически момент…» А по-нататък? «В днешния тежък политически момент… тежък политически момент…»“ — Гороломов мръщеше веждите си, напрягаше ума си, но нищо не можеше да прибави към тия думи. Но чувствуваше, че гори, трепери, че го обхваща това вдъхновение, което ще го понесе на крилата си, щом заговори. „Почитаемо събрание! В днешния тежък политически момент…“ А по-нататък? По-нататък всичко ще си доде на мястото, щом заговоря — реши Гороломов и стана.

— Почитаемо събрание! — извика той и прекара пръсти през черните си, бухнали нагоре коси.

Селяните замълчаха отведнъж, обърнаха се и учудено загледаха Гороломова. Още не разбираха нищо.

— Искам да ви държа една малка реч — обясни скромно Гороломов.

— Реч ли? Добре, добре — каза Данаил. — Празник е днес, няма работа. Хубаво, хубаво, г-не. Джурка, дай една чаша вода тук на масата! Кога се говори, трябва да има вода — обясни той на другите селяни.

Джурката донесе една чаша вода. Гороломов, бледен, намръщен, с изопнато лице, започна:

— Почитаемо събрание! В днешния тежък политически момент… при това тежко положение, когато… когато бушува такава ужасна икономическа криза, когато навред цари такова небивало нравствено разтление… (При тая дума Гороломов усети, че стъпя на здрава почва). Никога не е имало такава морална разруха и в селото, и в града. Особено в града! Защото там са парите, там са капиталите, там са далаверите! Право е, и в селата имаше банкноти във възглавниците, но това е 2%, а в градовете 60%. И гражданите не държат парите си във възглавниците, а ги прахосват в глупави работи, в прекалени моди, които не подхождат на нашата мизерия, които провокират гладните, които провокират хората, които са в мизерия, моди, които съблазняват…