Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Той имаше много деца, все момичета. Приличаха си едно на друго като зайци, а всички приличаха на баща си. Понякога — откъм къщи, през малката врачка, която гледаше към двора на Джурката, те влизаха в кръчмата. Най-напред идеше най-голямото — тринайсет-четиринайсет годишно момиче, то носеше малко дете на ръце, а друго водеше. И още три-четири, все по-големички, идеха отзад, боси синеоки, с къси роклички, с руси коси, възбърнати нагоре като китка и вързани с едно червено ширитче. Като гледаха как всяко дете като че е одрало кожата на Джурката, селяните се смееха и казваха:

— Бе, Джурка, колко деца имаш ти?

— Де да знам — отговаряше Джурката. — Майка им знае.

Веднъж при едно преброяване той наистина се обърка: каза едно момиче, каза две, каза седем. И току се оплете — не знаеше вече по-нататък кое кога е родено, кое е Лили, кое Анче, кое Виолетка.

— Не мога, даскале, трябва да ида да попитам майка им, може да има още…

И той ходи, пита, оправи се. Често пъти най-голямото момиче, което водеше другите, за година, за две порастваше, извличаше се и ставаше хубава, синеока мома, стройна, напета, засмяна. И докато пътниците се нарадват на тая хубавица, кога минаваше между масите и се случваше да им донесе нещо — тя се оженваше. Друго момиче заемаше мястото й и водеше децата, за да изхвръкне и то след две-три години като пораснала птичка от къщата на Джурката. Но момичетата на Джурката не се свършваха.

Димо Райнов беше излизал вън на чардака, беше се оплискал със студена вода и сега, като се бършеше с края на пояса си, беше влязъл пак. Умен човек и голям подигравач беше, то се виждаше как гледат очите му: отпуснато някак, лениво, но весело, хитро, като че все има нещо на ума си, а не го казва. Потурите му все бяха малко смъкнати, за по-бабаитски вид.

— Е, как ти беше на голите дъски, можа ли да спиш? — попита го пак Джурката.

— Спах… Сам си зная — каза Димо и усмихнат, с дяволити искри в очите, изгледа портретите, окачени но сте ните. А там бяха наредени ликовете на всички партийни шефове. Джурката не можеше да откаже на ония, които ги продаваха, често пъти хора силни на деня, пък, от друга страна, мющериите му бяха от различни партии и той не искаше да обиди никого. И затуй беше ги окачил всички като икони в черква. Ето го Стоилов — хубаво избръснат, с пълно лице, с торбички под очите. През рамото му е опасана лента на някой орден. Гешев гледа изпод стъклата на очилата си със спокоен старчески поглед. Ниско остриган, с голям нос, Радославов, с разчесани на път по младежки коси, с брада на стар войвода. Гледа някак през рамо с твърд, малко надменен поглед. Тончев. — хитро усмихнат под края на белите мустаци, с верижка от очилата до над ухото. И той е с лента през рамо. Каравелов — с простички дрехи, нито загрижен, нито засмян — лице и брада на чист българин балканджия. Стамболийски — широкоплещест, ъгловат, намръщен, сякаш на едро дялан от камък. И по-нататък идеха: Малинов, Тодор Тодоров, Ляпчев.

Хубава, есенна сутрин беше. Влязоха първите посетители: Бившият, Данаил, даскал Гатю.

— О, здравей, партийо народна! — извика Бившият радостно и се здрависа с Дима. — Идем ли, идем ли?

Искаше да каже: идем ли на власт. Бившият беше тънък, слаб, висок. Някога и той беше бивал кмет и оттогаз му остана тоя прякор.

— А какво прави Гуньов? А буля Гуньовица? Не може да се побере във вратата, нали? — засмя се Бившият.

Гуньов беше адвокат в града. Неговата жена, пълна, бяла, беше най-хубавата жена, по-вкуса на селяните.

Даскал Гатю, пенсиониран учител, слаб, болнав, с шал около врата, седна насреща Дима, събра прилично колената си, сложи ръце на бастуна си и попита:

— Какви са политическите новини, Димчо? Ще има ли нов кабинет?

— Ще има, даскале. Мъти се нещо.

— Какво каза Гуньов за изборите — питаше Бившият.

— Изборите? Работата е наред. Изборите са наши.

Димо се наведе над ухото на Бившия и взе да му шепне, а в същото време подаде на даскал Гатя без да му каже нещо и без да го гледа, един брой от вестник „Мир“. Даскал Гатю тури очилата си и почти се скри между двата листа на вестника.

Третият от дошлите беше Данаил — едър селянин, отпуснат, дрипав. Той теглеше с голяма страст навътре дима на цигарата си и все се смееше, когато Бившият кажеше нещо, за да му угоди. Долната му устна си седеше полуотворена и отпусната — както се беше смял или се готвеше да се смее. И тримата, както и Димо, бяха народняци.

Пред Дима Джурката беше сложил вече горещо кафе. Димо пак потърка очи, попротегна се и каза: