Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— А, г-н Гороломов! — викаше Ганка и се смееше.

— Чакайте, ще ви разправя… Не мислете кой знай какво… Да, много хубаво момиче, живееше край морето. Веднъж аз и един мой приятел грабваме се, знайте, и отиваме към тях. Заставам аз под прозореца и започвам с китарата — тихо, тихо… А една лунна нощ беше, онуй море като светнало… Пък и аз бях наметнал една пелерина, също като испански плащ. Карам. По едно време пердето се дръпна — аз усилвам. Нямаше какво, отвори прозореца, засмя се. „Ефхаристо! Ефхаристо!“ — каза. Благодаря, благодаря. Аз продължавам, а пък казах ви я — оная луна онова море! Три пъти тя затваря прозореца и пак го отваря. Най-после се наведе, направи ей тъй ръцете си — Гореломов разгъна ръце — и каза: „Ах, фтани, фтани, паликара! Та пидисо апо то паратирон!“

— Какво значи то? — попитаха неколцина.

— Значи: Ах, стига, стига, младежо! Ще се хвърля от прозореца!

Засмяха се всички, засмя се и Баташки. Дори и Хаджият, макар че не разбра за какво става дума, и той се смееше. Посред смеха си Ганка питаше Гороломова:

— Право ли казвате? Тъй ли каза?

— Да, госпожице. Факт!

Престорено сериозна остана само Фроса. Тя погледна Гороломова и, укорително и галено в същото време, заплаши го с пръст и каза:

— Разбираме. Разбрахме, г-н Гороломов, какъв сте били вий!

Излезе, че и кметът също бил в Дедеагач, но през Балканската война. Започнаха да си разказват спомени и Гороломов тъй се увлече, че когато по едно време се обърна, видя, че Ганка беше станала и приказваше с лесничея. Досега Гороломов не беше обърнал внимание на Дянков и го разгледа по-добре: беше млад момък, със здраво румено лице, синеок, с гъста руса коса. Сякаш змия клъвна Гороломова по сърцето. Той престана да говори, взе чашата си и отпи само една глътка от нея. Искаше да се удържи, но не можа и стана. Завъртя се из стаята. След туй се насочи към лесничея Дянков. Идеше усмихнат, горд, високомерен.

— Какво има по гората, г-н лесничей — каза той. — Какво правят зайците. Не гризат ли фиданките?

Дянков се усмихна.

— Зайците не са опасна. Опасни са тия с брадвите. Гороломите.

— А! Туй камъче е в мойта градина. Да, аз се казвам Гороломов, но съм приятел на горите. А има лесничеи — това аз мога да ви го докажа, — които сами разоряват това национално богатство. Вие познавате ли лесничея Галов? Познавате ли го тоя вагабонтин. Той…

— Извинете! — каза Ганка и отиде настрана.

Красноречието на Гороломов изведнъж пресекна. Не той говореше вече, а Дянков. Гороломов уж го слушаше, а в същото време търсеше с очи Ганка и си мислеше: „Защо прави тя тъй? Как ми приказваше, като вечеряхме, как се смееше. Наведе се на ухото ми и ми каза: Г-н Гороломов, вие сте много симпатичен! А сега бяга.“

— Да, право е… да, тъй е, разбира се… — говореше разсеяно Гороломов, като слушаше лесничея.

Наедно те тръгнаха към масата. Гороломов постоя, колкото да остави лесничея на другите, а сам мина и седна на мястото си, между Ганка и Фроса. И пак беше весел, искаше му се да говори. Но още не беше успял да отвори уста и Ганка пак стана.

— Извинявайте — каза тя. — За минутка. Фроске, ела, ще ти кажа нещо!

Тоя път Гороломов се ядоса и не погледна подир двете учителки. Той погледна компанията, опита се да чуе какво приказват, но не разбра нищо. Взе пак чашата си и отпи глътка от нея. В същото време усети, като че ли го боли някъде, че не му е добре. „Да не съм болен? — помисли си той. — Не, не съм болен, нищо не ми е. Влюбен си, Станчо, влюбен си!“ — каза си той на ума и се усмихна.

След малко като се обърна, той срещна хубавите и дяволити очи на Ганка. Тя и Фроса бяха седнали отгоре на един чин.

— Елате при нас! — повика го Ганка.

Гороломов отиде при тях.

— Не, тук седнете — каза Ганка и му стори място. — Седнете между нас. Е, кажете сега, г-н Гороломов, доволни ли сте от вечерята?

— Много съм доволен, г-це.

— Истина ли?

— Да, факт!

Очите на Ганка се смееха. Гороломов гледаше в тях, после погледът му се спря върху трите стръкчета сини минзухари на яката й.

— Аз ще бъда още по-доволен, г-це, ако имам един материален спомен от тая вечер. Вие днес бяхте на разходка, там ли сте брали тия минзухари? Дайте ми ги.

— Да ви ги дам — каза Ганка; отбоде минзухарите и му ги даде.

— Благодаря, благодаря. Ето един хубав спомен, един вечен спомен.

Гороломов извади бележника си.

— Аз тук ще ги пазя. И ще си запиша да се знае.

Той написа датата, селото и след това: „Спомен от Ганка Попова“.