Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Гороломов и Методи наистина бяха в кръчмата. Те бяха дошли от Мусу-бей още тази сутрин, тъй като Методи, като частен учител, разполагаше по-свободно с времето си и можеше да отсъствува, когато си иска. Той заведе Гороломова на училище още като додоха и го запозна с учителките.

След случката със селяните от Саръджа и Дели-Исуф, Гороломов бързо се съвзе, едно, защото не беше злопаметен, и друго — когато вечерта стигна в кръчмата, наедно с Методи, завари и двама търговци-кашерджии. Те току-що бяха се разплатили със селяните за млякото и тъй като и двете страни бяха доволни, Гороломов можа да направи няколко застраховки. „По-добре да си гледам застраховките, не ми трябва политика“ — каза си той и забрави всичко.

Сега Гороломов, разположен, весел, се разхождаше из кръчмата и често поглеждаше навън. На пейката в един ъгъл беше сложена китарата му в червения калъф, фарът и палтото му. По земята около масите бяха разхвърляни динени кори и семки, около които бръмчаха рояци мухи. Иван, седнал до вещите на Гороломова, за да ги пази, се опитваше да подреме, но колчем затваряше очи, една муха дохождаше и кацаше на носа му, той се мръщеше и махаше с шепа, за да я улови. Гороломов и Методи се канеха да излязат, но не можаха да се откачат от стария, вече пенсиониран учител, Тодор Попов, даскал Тодор, както му казваха. Той беше голям оригинал: лице като на евреин, голям нос, кривнат малко на една страна, дълга бяла брада, която той постоянно разчесваше с ръка на две страни.

— Питаш ни, г-н Гороломов — говореше той, — как прекарваме, как сме с кризата. Не сме добре. Ама държим. Селянина, да ти кажа ли аз, е като бъкел: ако падне, не се троши, ако вземе да се излива, все ще свариш да го запушиш и пак ще остане вода в него. Така е, г-н Гороломов. Каква е разликата от по-рано? Спяхме на хасър, а сега сме на земята. Това е то.

Един млад селянин с поизтъркани потури, с каскет, влезе тихичко и седна до една маса.

— Пък и всички не са едно — продължи даскал Тодор — Който има прасе, той, може да се каже, е богат, който пък има овци, той все едно, че има спестовна книжка. А сиромасите, сиромасите, тях питай. Ето го Рачо — даскал Тодор посочи младия селянин — нека каже. Кажи, Рачо, кажи как живееш!

Селянинът се усмихна.

— Как ще живеем… Живеем по малко, колкото да има за всеки ден.

— Чакай аз да кажа зарад него — превари го даскал Тодор. — Рачо има петнайсет декара. Сметни сега какво е изкарал, какво ще продаде и какво ще вземе. Борч ли да плаща, данъци ли да плаща, какво. Е, изсипал е там малко жито в хамбара колкото за хляб. А за друго? На, нека каже той. Кажи, Рачо, кажи, не е срамота…

Рачо пак се позасмя.

— Какво да кажа?

— Кажи как живееш. Отде земаш за всеки ден, туй кажи.

— Отде ще вземам, отнийде не вземам. Турил съм в бъчвата четирийсет зелки, заровил съм двеста праза.

— И ряпа…

— Ряпа ли? За ряпа пари няма.

— Е, а друго?

— Друго, имам дванайсет кокошки. Като станем сутрин, чакаме ги да снесат. От яйцата жената дава на дечурлигата, кое за калем, кое за тетрадки. С яйца си купуваме едно-друго от дюкяна. Пък и на мене — усмихна се Рачо — жената на два дена ми купува една кутия тютюн.

— Как тъй? — учуди се Гороломов. — Значи, жената каквото каже, тя върти всичко, а?

— Как мислиш ти? — каза даскал Тодор. — Че ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. Ето, г-н Гороломов, ето как живее бедния народ. Пък на туй отгоре бедят Рача, че бил комунист.

— Той кмета разправя туй — каза Рачо. — Едно време се карахме с него и оттогаз ме гони. Пък и аз съм против. Когато има избори, дето е кмета, аз на другата страна пущам гласа си, напротив.

— Ето това е положението — каза даскал Тодор и, доволен от разговора и от себе си, малко поразкрачен, започна пак да разчесва брадата си ту на една, ту на друга страна.

— Стига си скубал таз пущина! — каза Слави кръчмаринът. — Мязаш на евреин. Също като оня, Челебон от града, дето продава джамове.

Даскал Тодор се разсмя.

— Брадат човек — умен човек, нали тъй, г-н Гороломов? Аз като бях в Одеса…

— Бил си в Одеса? — учуди се Гороломов.

— Бай Попов е следвал в Одеса — каза Методи.

— Не, градинар бях. Та, като бях в Одеса, една година трябваше да се връщаме в България. В 1892 беше. В Кишинев се качих на трена, влизам във вагона — пълно с руски офицери, все млади такива, фитнета. Аз бях млад тогаз, двайсет и четири, двайсет и пет годишен, но пак бях с брада, само че беше по-малка, черничка. Като ме видя един от офицерите, скочи. „Пашоль вон — каза, — жид паршивый!“ — „Я не жид — рекъх, — ваше благородiе, я болхарин!“ — „Ну — каза — садись, садись!“