Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Всичко, всичко си върви, както по-рано. Вчера тук беше армутлийският участъков лекар. Че Каралии е в неговия участък — това е вярно. Че докторът много се грижи де има болни и де не — и това е вярно. Но както стоеше пред Славювата кръчма и приказваше, селяните не можеха да не забележат, че той приказва, а пък е нещо замислен и твърде начесто поглежда към къщата на учителя Йовча. Най-после стана, каза, че ще трябва да прегледа децата, и отиде в училището. Отсега нататък той често ще дохожда в Каралии.

Тази сутрин тук беше и Дянков, лесничеят. И той е от Армутлии. Горите, които той обикаля, кой знае по кои села са, на всеки случай, далеч са, но пътят му винаги минава през тук. Пред кръчмата на Слави друг белег стои: два кръга от угризки от сено под двата салкъма — мястото, дето са били вързани конете на лесничея и на стражаря му. Дянков замина нанякъде, но още стъпките от копитата на коня му се чуваха, когато някой каза подире му: „Отива си той, ама довечера пак е тука!“

Най-обикновеното нещо, с което селяните са свикнали и често се шегуват, е, че всяка сряда и събота, следобед, когато няма училище, в Каралии пристигат двама-трима учители от околните села. „Мусубейският автомобил пристига!“ — казват на кръчмата, когато видят че Методи Добрилов влиза в село. „Още един автомобил иде, кой ли ще е?“ — казват пак и се мъчат да налучкат кой е, защото учителят, който иде сега не върви из пътя, а е ударил направо през полето и току-що се задава иззад някой баир. Учителите най-напред отиват в общината, където, както казват те, имали работа. След малко те са в училището и ако там няма никой, минават моста и отиват към къщата на Йовча.

В такива омагьосани кръгове, сред това златно есенно слънце, се движат още много други. Твърде често дохожда, например, пограничният офицер от Енидже-Хайдар. Понякога иде пеш, понякога с каруца, с хубави коне, със звънци, карана от войник. Срещу празник той довежда майка си, „за да отидела на черква“, и винаги я оставя да пренощува у Йовча. Понякога, нарядко и за малко, се мярваше и румънският офицер от насрещния на Енидже-Хайдар пост. Той дохождаше и си отиваше някак смутен и объркан, както всеки човек, който не се чувствува у дома си.

За кого дохождат всички тия хора? Селяните знаят. Ако беше за друга някоя учителка, кой знай какво щяха да направят. Но за Ганка — можеше ли инак. Най-после Ганка нищо лошо не правеше, беше хубава и оттук нататък всичко беше ясно. Нея всички я посрещаха със засмяно лице, всеки на драго сърце я взимаше в каруцата си, за да я заведе в града. Когато Ганка отидеше в общината, писарите се надпреварваха да й правят услуги и в същото време, ако пишеха нещо, правеха страшни грешки. Понякога идваше и училищният инспектор и селяните бяха забелязали — от тяхното око нищо не избягва, — че най-напред инспекторът ще се отбие у Атанаса берберина, ще се избръсне хубаво и тогава ще отиде в училището.

Като попя и поигра толкоз, колкото да се разбере, че е пристигнал, Хараламби мина моста, отби се при колата с гроздето, грабна един грозд без пари и като зобеше лакомо от него, отправи се към общината, която ще до самото училище. В това време отгоре, откъм орната мелница на дяда Стояна Златев, се заспущаха учениците, които последните два часа бяха прекарали, на полето. С тях бяха само двете учителки, защото главният учител Йовчо беше отишел в града, а другият, Баташки, както винаги, се отказа от разходката. Като навлязоха в училищния двор, учениците се закриха зад овошките на градината, но веднага там се дигна страшна врява. Тозчас звънецът заби тревожно и шумът заглъхна. Оставаше да четат молитва и да си идат. В общината бяха сварили да разпределят писмата и разсилният Ганю тичешката влезе в училището и почука на вратата на класната стая, дето беше Ганка. Вратата се отвори и се показа учителката. Лицето й позачервено от разходката, пламна още повече, като видя писмото. Тя погледна адреса, засмя се, погледна Ганя и каза: „Благодаря!“ „Мерси!“ — каза Ганю от своя страна и, смутен, щастлив, почака, докато вратата се затвори под носа му. Последното нещо, което остана в ума му, беше не цялото лице на учителката, а само очите й — черни, бляскави, засмени. Отпред на яката на дрехата й бяха забодени два-три стръка син есенен минзухар, набран през време на разходката.

Ганю тръгна да си ходи, срещна в коридора училищния слуга, Хаджият, подаде му още едно писмо и вече с друго лице, сърдит и строг, му каза:

— Дай туй пък на онази, на старата.