Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Коя стара? На Фроса ли?

— На нея.

И все тъй намусен, Ганю излиза на двора, но под прозорците чува гласа на Ганка и пак се усмихва.

Като че пуснати от тъмница, децата хукват навън, най-напред момчетата, тичат по стълбите, тичат по двора, стигат до вратата и чак там някои се досещат за калпаците си и ги турят на главите си. Като си проправя път между момичетата, които излизат по-кротко, Ганка държи нависоко писмото в ръката ей и тича към другата учителка.

— Фроске! Писмо! От Зорка, сега го получих. Знаеш ли де била таз година? В Конак. Чакай, ще го прочета и ще ти разправя.

Фроса, застанала и тя вред децата, я поглежда, без да каже нещо. Тя е много по-възрастна, суха, с дебели съединени вежди, е изострен нос и хлътнали страни. Докато Ганка наднича над писмото, тя я гледа почти сърдито, със свити устни — може би е уморена от разходката или завистта и сега гложде сърцето й. Дохожда Хаджият и й подава нейното писмо. Тя го поглежда, сгъва го и го туря в ръкава ей. След туй и двете си тръгват към къщи, като минават, както винаги, през градината. Ганка остава назад и, усмихната, чете още писмото.

— А! Фроске, Фроске, я слушай! — казва тя и прочита с глас: — „Моят колега е младо, интелигентно момче. Богатско чедо, дошло в село колкото да си почине, а догодина — в Рим или в Париж. Много е интересен!“ А! — каза Ганка и се засмя. — Разбирам…

След няколко крачки тя прочете:

— „Прекарваме много весело. Всяка събота се събираме, учителите от околните села, и стоим до съмнало, без да спим. Селяните свикнаха с тия наши срещи и ни питат: «Кога пак ще имате „срешка“? Тъй им казват те.»“ Пуста Зорка, завиждам й. Хайде, ще го четем в къщи — каза Ганка и тури писмото в чантата си.

Веднага тя избърза напред, но след няколко крачки се обърна.

— Хайде-де, Фроске! Гладна съм.

Фроса беше се спряла, загледана настрани, като че се радваше на градината, пълна със слънце. Когато тя се обърна и погледна към Ганка, която забърза напред, в очите нямаше мисъл, нямаше и скръб, а някаква суха, горчива болка, скрита надълбоко. Тя тръгна по пътеката и изпод очи погледна Ганка: каква е тънка и стройна, около косите й слънце. Как леко върви, наведена само с главата си, като че се радва на стройните си нозе, в изопнати чорапи и малки пантофки.

Току-що излязла из вратата, Ганка пак се показа, засмяна, зарадвана.

— Фроске, грозде! Ела, ще си купим.

Около колата с гроздето бяха се насъбрали половината от учениците. Учителките си купиха грозде и продължиха пътя си към къщи. Ганка пак бързаше напред, спираше се да чака Фроса или се връщаше по няколко крачки към нея. Незабелязано тя беше успяла да погледне и към двете кръчми.

— Няма ги онези — каза тя.

— Кои?

— Добрилов и оня, Гороломов. Го-ро-ло-мов! — засмя се тя. — Какво име. И с таз брада! Дали не са си отишли. Много са ми потрябали пък.

— Не ти трябват — каза Фроса, — а когато додат, човек не може дума да каже от тебе.

— Фроске, как приказваш. Мислиш ли, че аз… Ще се разсърдя!

— Че тъй е — каза Фроса.

— Сърдя се, да знаеш. Че кой ти пречи да говориш? И отсега нататък и аз ако приказвам с някого. С никого няма да приказвам. С никого, с никого, с никого!

Като стигнаха в къщи, уморени още от разходката в полето, те седнаха най-напред да си починат. Отвъд, дето живееше учителят, изведнъж силно издрънка нещо — счупи се стъкло. Развика се Даринка, жената на Йовча. Тя се показа на вратата разчорлена, сърдита.

— Счупих джамаданата! — каза тя. — Ама Йовчо е крив! Каква хубава беше… Колко пъти съм му казала да я премести. Турил я на бъчовата в маазата и аз като влязох… Да си доде, аз ще му кажа нему. Каква хубава джамадана беше…

Без да каже нещо повече, тя си отиде.

— Пак бай Йовчо крив. Пък и децата бий — каза Ганка, като слушаше писъка в отвъдната стая.

Сложиха на масата каквото имаха за ядене и седнаха да обядват. Сръднята помежду им се забрави, приказваха за дребни неща, смяха се. Когато свършиха обяда Ганка скочи и се накани да излезе.

— Къде? — извика Фроса. — Кой ще прибира тука?

— Който остане последен — засмя се Ганка, но веднага прибави примирително: — Не, не. И аз ще ти помогна.

Тя прибра покривката на масата и излезе да я изтърси.

— Ония още са тука — каза тя, като се върна. — Видях Добрилов на Славювата кръчма. Вън беше, гледаше насам. После влезе вътре.

След малко Фроса, полегнала на леглото си, канеше се да прочете писмото си. Ганка беше седнала гърбом към Фроса и решеше косата си. Фроса я виждаше в огледалото, позагледа се в нея, след туй обърна погледа си към писмото, но не го зачете, а се замисли.