Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— И от Фроска Николова — каза Ганка.

— Да, и от Фроса Николова.

— Не Фроса, а Фроска.

— Да, Фроска.

— Извинявайте! — каза Ганка. — Искам да кажа нещо на Дянков.

Тя скочи от чина, но веднага се обърна:

— Вие няма да дохождате! — каза тя на Гороломов. — Стойте си там!

Гороломов рече да каже нещо, но се въздържа. Реши да търпи, затвори бележника си и го тури в джеба си. Фроса се премести по-близо до него.

— Вие утре заминавате, г-н Гороломов. Ще дойдете ли пак някога в наше село?

— Разбира се, г-це. Ще дойда. Непременно ще дойда.

— Отбийте се у нас. Аз, знайте, не обичам да ходя. Таз вечер съм дошла зарад Ганка и зарад вас. Аз обичам да си седя в къщи, аз преди всичко съм домакиня, г-н Гороломов. А като ми остане време, чета, аз обичам да чета. Толкоз е скучно тука! Колко хубаво е да ти дойде някой интелигентен човек, да размениш мисли с него. Аз сега чета „Страната на белите лилии“, от Григорий Петров. Познавате ли тоз писател?

— Да, чел съм нещо от него.

— Много добър писател! Какво перо!

— Да, добър писател… Добър писател е Григорий Петров.

Всички около масата настанаха.

— Време е да си ходим — каза кметът и погледна часовника си.

— Защо, кмете, защо? — завика Гороломов. — Още е рано.

— Трябва да си ходим — каза кметът. — Утре имаме работа.

— Но ние можем да останем. Г-це Ганке, ние можем да останем. Нали, г-це — обърна се Гороломов и към Фроса.

Но пред кмета и училищния настоятел и учителките искаха да се покажат по-благоразумни, отколкото си бяха, и колкото да настояваше Гороломов, те не се съгласиха да останат.

— Не, не, по никой начин! — викаше Ганка. — Фроске, хайде да си вървим!

Кметът не каза на учителките нито да останат, нито да си ходят, само се усмихваше, но тая инак добра усмивка значеше, че той по одобрява решението им да си отидат.

Изпратиха ги до моста. Оттам нататък щеше да ги придружи кметът, който също живееше в „Близнашката махала“.

Баташки незабелязано беше си отишел. Останалите тръгнаха надолу към кръчмата, покрай върбите, и скоро се изгубиха в тъмнината. Оттам като че прибръмчваха из мрака пчели, дочуваше се все по-тихо и все повече се отдалечаваше китарата на Гороломов.

Джурковата кръчма в Пчеларово не беше кой знай каква сграда — обикновена селска кръчма, но сега, рано сутрин, както беше поприметено, чисто, каквото слънце грееше в прозорците, вътре, може да се каже, беше хубаво, приветливо: околовръст все дъсчени пейки, лъснати като лакирани от много сядане, станали желти като восък, стените варосани, бели, по стените — портрети…

Вън се чу да бие камбана — неделен ден беше. Иззад една маса, на пейката, там, дето досега се беше виждала някаква купчина, завита с кафява шуба, нещо се размърда, раздвижи се, шубата се подигна като колиба, свлече се и под нея се показа един човек чорлав, току-що събуден от сън, погледна най-напред уплашено, после се съвзе, кихна, оправи на една и на друга страна мустаците си и каза:

— Бре! Аз съм се успал. Джурка, добрутро!

— Добрутро, Димо. Наспа ли се? Как спа?

Човекът — петдесет, петдесет и пет годишен селянин — все пъшкаше, кашляше. Гологлав беше, с голямо, издуто чело, с много бръчки по лицето си, бръснат, с доста дълги мустаци. Не беше едър, не беше и много добре облечен, но пак имаше важен, чорбаджийски вид — или беше кмет, или най-малко бивал е кмет. И наистина, той беше Димо Райнов от Саръджа, голям партизанин, който преди осем години беше кмет на Каралийска община (в нея влизаше и Саръджа), а оттогаз все тичаше да събаря кметовете, та да стане пак той кмет. Днес за околийско партийно събрание, утре за окръжна, в други ден за посрещане на някой големец от София, бай Димо беше все по пътищата — отива в града или се връща от града. И много често се случваше, както сега, да остане да пренощува в кръчмата на Джурката.

А тя беше кръчма, която човек мъчно можеше да отмине. Вън, в къра, може да е лошо време, студ, виелица, но додеш ли до Джурковата кръчма, като че влизаш в пристанище — тихо, завет, кръчмата с чардак отпред, обърната на припек, отстрани, откъм запад, откъдето също духат резливи студени ветрове, като вълнолом, пространен навес. Теглиш каруцата там, туриш чуловете на конете, дадеш им малко сено — и хайде в кръчмата.

По стълбите се върви полека вече, тъй че има време да се прочете написаното с тебешир над вратата: „Честита Новата 1926 гудина“. Вътре е топличко. Зад тезгяха някъде, висок и слаб, с изпъкнали сини очи и с дълъг нос като на евреин, стои Джурката. Не му се сърдете, ако не ви види и не ви поздрави. Занят е, работа има, пък и бавно пипа — когато пише, туря очила, после, за да вижда надалеч, дига ги на челото си. Но той пак навреме ще ви донесе поръчаното — печена наденица, пооваляна в пепелта, но вкусна още на гледане, ще ви сложи и шише черно вино. Тогаз тоя залисан и заспал човек ще оживее, ще се усмихне, очите му ще светнат и сега ще разберете какъв добър и сърдечен човек е Джурката.