Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

И като тегли една черта, написа отдолу под нея: вреди и загуби от битката 305 ле.

А арестуваните отиваха към общината. Далеч зад тях, бавно, с ръце отзад, наперен като петел, пристъпяше Токата. Той беше доволен. Доволен беше и от своите „момчета“ — Иван Пеев, Янко, Атанас Шайката, Черното Павле. Всичко стана тъй, както беше го наредил. В тия работи Токата беше голям майстор.

— Свободни избори ли? — говореше той. — Може, защо не, не съм против. Но има хора прости, неуки, трябва да го научиш какво да прави, къде да върви, трябва да го просвещаваш.

И той ги просвещаваше тъй, че често някой от мястото, дето бяха го просвещавали, трябваше да го носят право на болницата. Друг не беше и за болница: цял посинял, дето го похванеш — вика, охка. Такъв го събличаха гол, обвиваха го в пресни кожи и два-три дни седеше в къщи, като лехуса.

Само веднъж „момчетата“ на Токата го засрамиха. Пак беше на един избор. Всичко, разбира се, беше се свършило благополучно, изборът беше спечелен. Дойде околийският началник, стана събрание в читалището. Тъй като се шушнеше, че опозицията готвела нещо, за всеки случай Токата скри „момчетата“ горе в галерията. Сам той взе да държи реч.

— Говорят — каза той, — че в изборите сме си служили с насилия, че имало побойници, чомагаши, че съм имал бил някакви момчета. Кой казва туй? Да го докаже! Де са чомагашите? Де са момчетата ми?

Като чуха това, скритите в галерията „момчета“ помислиха, че ги викат, показаха се горе, небръснати, с пламнали очи, със сопи, и завикаха:

— Тук сме, г-н кмете! Тук сме!

Други времена бяха сега. Токата искаше да бъде по-предпазлив. Той не отиде в общината, а се поразходи из селото. „Момчетата“ му се изредиха при него и му разказаха какво се говори — кого селяните смятат прав, кого — крив. И чудно нещо: за Гороломов не се говореше лошо. Сам Токата нямаше нищо против тоя веселяк, който пее и свири, неговият удар беше насочен главно против народниците. Освен туй тоя рошав дърдорко — де да го знаеш? — може да излезе човек с връзки и да ти докара бела на главата.

Токата се върна в общината. Като влезе в коридора, стъпи на капака на маазето, на който имаше желязна халка и през нея напреки беше прекарана тояга — и с наведени очи, ослушан, попита:

— Г-н Гороломов, как сте?

Отдолу като из гроб някой се обади:

— Добре съм. Само че малко е студено…

По-надълбоко чу се гласът на Бившия:

— Беззакония се вършат тук. Насилия се вършат. Позор! Позор!

Токата се усмихна и влезе в канцеларията. След малко заповяда да доведат Гороломова. Той се приготви да бъде любезен, позасмя се, зачука с пръсти по масата. Намисли какво да говори — нека тоя гражданин да го не мисли за прост. Преди няколко години той имаше за секретар-бирник един изпаднал живописец, самоук, с когото се разбираха добре. Двамата по общински работи бяха отишли в София и като бяха в кабарето, Токата забеляза, че когато момичетата додат да събират парса и се спрат до секретар-бирника, той казваше: „Артист!“ — и след тая дума те не настояваха и го оставяха. Добра дума, лесен начин да се отърве човек! Тогаз и Токата, като му поднасяха чинийката, самоуверено, през рамо, казваше: „Артист“. И не искаше да знае защо момичетата примират от смях.

Токата чакаше Гороломова. Ето го той влезе. Разсилният застана зад него. Гороломов беше доста бледен, косата и брадата му бяха разбъркани. Токата го гледа, гледа, па каза:

— Бе, г-н Вероломов…

— Гороломов — поправи арестантът.

— Нищо де, все едно. Бе, г-н Гороломов, вий барем сте учен, интелигентен човек сте, бива ли тъй? Не знаете ли, че политическите събрания са забранени? Що не си седите в града?

— Г-н кмете, аз съм инспектор-аквизитор на застрахователното д-во „Рила“. Аз ходя по застраховки.

— А правите събрание.

— То не беше събрание… Така, експромтом…

— Как?

— Експромтом.

— Добре де, добре, разбирам. Слушайте, господин Вероломов.

— Гороломов.

— Нищо де, все едно. Аз трябваше да ви съставя акт, но нейсе, от мене да мине. Има грешка — има прошка. Друг път да знаете… Друг път да не правите така.

Токата посегна да поеме преписката, която му подаде един писар. Писарят му пришепна нещо. Очите на Токата попораснаха: „Такваз ли била работата!“ — като че казваше погледът му, докато слушаше писаря.

Той прочете един-два листа от преписката и каза:

— От Каралийска община… Не… — Токата погледна в преписката — от околийското управление ви търсят, загдето там, в Саръджа, сте се представили за съдия. Незаконно сте си присвоили чуждо звание. Значи, вас ви бива и за туй, а? — каза Токата. И гласът, и погледът му бяха вече други.