Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Г-н кмете — каза разсилният, — един стражар от околийското.

— Нека дойде.

Като звънеше с шпорите си, с преметната карабина на гърба, влезе млад стражар, погледна усмихнат Гороломова, като да го познаваше, и подаде един плик на кмета. Токата удари плика с едната му страна по масата, разпечата го и зачете писмото. Изведнъж той скочи, зачервен, ядосан.

— Бе ти какъв си? Кой си? Що за човек си? — викаше той на Гороломова. — Гороломов ли си, Вероломов ли си, Гърмидолов ли си, не искам да зная! Не си чист човек ти, туй зная аз. Аз, като те видях още, разбрах що за стока си. Я — и с брада!… Интелигентен…

Токата, задъхан, седна и взе пак писмото в ръце.

— И туй е за тебе. Искат да бъдеш откаран под стража в окръжния съд. Съди те окръжният лесничей Га-Га…

— Галов.

— Да, Галов. За обида и клевета.

— Галов е вагабонтин! — избухна Гороломов. — Аз ще го докажа.

Токата се поуспокои, чукаше с пръсти по масата, усмихваше се. Но нещо недобро имаше в очите му, загрозени от изрусели, почти бели ресни на клепачите. После той позвъни. Влезе писарят.

— Бай Димитре — каза Токата весело, като че канеше някого на сватба, — приготви едно препроводително писмо за г-н Вероломов.

— Гороломов.

Токата махна с ръка.

— Г-н кмете — каза Гороломов. — Позволете — две думи.

— Никакви две думи.

— Моля… само две думи…

— Не!

Токата погледна разсилния и му направи знак с пръст: пръстът му посочи навън, посочи нагоре, след туй изви и посочи право надолу, към земята. Разсилният разбра, завъртя се, взе Гороломова близо до себе си и го изведе вън. В коридора капакът на мазето пак се отвори. Гороломов поприбра пешовете на палтото си, наведе се и заслиза надолу по стълбата.

Учителят Баташки имаше час по география. На черната дъска беше окачена картата на Европа — от тия карти, които тъй често се виждат в училищата: сини морета, черни реки, нагърчени като пиявици; за градовете — кръгчета с по една черна точка в средата, нещо като рибе око. След туй — кафяви планини и зелени равнини, особено това, голямо колкото половината свят, зелено поле в дясната страна на картата, което означава Русия. В един ъгъл е заделено бяло място с надпис: Хр. Г. Данов. Един ученик стоеше до картата и държеше издялана бяла пръчица, която му служеше за показалка.

— Кажи ми — каза Баташки, като се разхождаше из класната стая и тропаше тежко с обущата си, — кажи ми, Павле, какви протоци знаеш между Немското и Балтийското море?

Ученикът започна с висок глас:

— В Балтийско море има протоци… Протоците в Балтийско море са… те са… протоците…

На това място ученикът сниши гласа си, смутено взе да върти показалката в ръцете си и млъкна.

Баташки в туй време беше стигнал до отворения прозорец и се изправи там, гърбом към класа. Отвън полъхваше топъл вятър, в градината овошките бяха побелели от цвят. Не всички дървета там бяха се развили. Салкъмите още си стояха тъй, както през зимата, с черни, безлистни клоне. И земята долу беше още суха, гола, и само край оградата, по припека, беше набола зелена трева. Грееше топло слънце.

„Да ида ли за Великден в града? — мислеше си Баташки. — Ще надодат там учителки, в Желязовия салон ще има вечеринки. Може да доде и чернооката, оная, пълничката Шентова. Добре, но трябват пари: за каруца, за хотел, за гостилница. А тук няма да похарча нищо — учениците ще ми донесат краваи, червени яйца. Ще вземат да колят и курбани… А хубаво е да отида… В Желязовия салон какви вечеринки… Няма много церемонии: кой както слязъл от каруцата — с чизми, с гамаши… Весело…“

— Е, разправяй де, какво мълчиш? — обърна се Баташки към ученика. — Кои са протоците в Балтийско море? Не знаеш. Ти си най-мързеливият човек на света. Кой знае? — обърна се Баташки към другите ученици.

По чиновете имаше валчести, остригани глави, окаменели лица. Тихо — муха да бръмне, ще се чуе. Повечето от учениците се стараеха да направят лицата си невинни, страдалчески, за да умилостивят Баташки, бояха се да мръднат. Други хитруваха: обръщаха очи нагоре, към тавана, като на молитва, и мърдаха устни, като че шепнат — искаха да покажат, че знаят, но са позабравили нещо и ей сега ще си го спомнят. Никой не дигаше ръка.

Трябваше, щом никой от учениците не знае кои са протоците между Немско и Балтийско море, да ги каже Баташки. Но там беше лошото, че и Баташки не ги знаеше. Той не се смути — и без туй не беше в добро настроение: челото му, широко при веждите, а по-тясно горе, беше все намръщено, сините му малки очи гледаха недоволно, остро. Той тръгна между двата реда чинове, право към картата, наближи я и, когато да завие, скритом от учениците хвърли бърз поглед и напрегна зрението си, че можа да прочете: Скагерак и Категат.