Лари Нивън - Воалът на анархията

— Мисля, че са ми разместили рамото.

— Дай да видя — Джил се наведе над него.

Тя го изследва за малко, намести се добре, и дръпна силно и рязко ръката му. „Празна табела“ изрева от болка и отчаяние.

— Това ще свърши работа — Джил беше доволна. — Как го чувствате сега?

— Не боли толкова много — той почти се усмихна.

— Какво се случи?

— Започнаха да ме бутат и да ме ритат, за да ме накарат си отида. Аз го направих , бях си тръгнал. Направих го. Тогава някой отскубна табелата ми… — той спря за момент; тогава се отплесна. — Не засягах никого с табелата си. Специализирам психология. Пиша дисертация за това, какво прочитат хората на празна табела. Като празните листа на тестовете на Росчач.

— От какъв характер са реакциите, които получавате?

— Обикновено враждебни. Но нищо подобно на това . — „Празна табела“ звучеше озадачено. — Не бихте ли си помислили, че Фрии Парк е мястото, където ще намерите свободата на словото?

Джил избърса лицето му с кърпичка от чантичката на Гленда Хоторн и каза:

— Особено ако не казвате нищо. Хей, тигре, кажи ни повече за твоето анархичното правителство.

Рон прочисти гърлото си.

— Надявам се, че не го съдите по това . Кингс Фрии Парк не е бил в анархия повече от два часа. Трябва време, за да се развие.

Гленда Хоторн и „Празна табела“ сигурно се зачудиха за какво по дяволите говореше той. Пожелах му приятно прекарване докато им обясняваше и се зачудех дали щеше им каже кой беше свалил полицейските очи.

Полето щеше да е добро място за прекарване на нощта. Беше отворено, не беше покрито с растителност и нямаше сенки; нямаше начин някой да се промъкне при нас.

И се учех да мисля като обикновен параноик.

Лежахме на тревата; понякога задрямвахме, понякога разговаряхме. Две други групи, не по-големи от нашата, заеха турнирното поле; те спазваха дистанция от тяхна страна, ние — от наша. Отвреме-навреме чувахме гласове и знаехме, че не спят; поне не всички заедно.

„Празна табела“ дремеше без да си почива. Ребрата му му създаваха грижи, въпреки че Джил каза, че нямаше счупени. Той често изхленчваше, опитваше се да се размърда, и се събуждаше. Тогава застиваше неподвижно и заспиваше отново.

— Пари — каза Джил. — За да се печатат пари трябва правителство.

— Но можеш да си напечатиш Ай Оу Ю 12 12 IOU — I Owe You (англ.). Буквално — „Задължен съм ти“. Опростена система за разплащане без да се прехвърлят пари в действителност; обикновено малки суми сред познати. — Б.пр. . Стандартни деноминации 13 13 Парични стойности. — Б.пр. , отпечатани срещу заплащане и нотариално заверени. Обезпечени с твоето име.

Джил се засмя меко:

— Всичко си обмислил, а? Не можеш да отпътуваш надалеч по този начин.

— Тогава кредитни карти.

Бях престанал да вярвам в анархията на Рон.

— Рон, помниш ли момичето със синия воал?

За кратко настъпи тишина:

— Даа?

— Нали беше красива? Удоволствие да я гледаш?

— Съгласен.

— Ако нямаше никакви закони, които да те спрат да я изнасилиш, тя щеше да е увита до ушите в дълга рокля и щеше да носи флакон със сълзотворен газ. Какво удоволствие щеше да е тогава? Аз обичам да гледам нудистите. Виж колко бързо изчезнаха те, откакто паднаха полицейските очи.

— Хм — каза Рон.

Нощта стана студена. Отдалечени гласове; случайни далечни викове идваха като тънка сива нишка в черната тъкан на безмълвието. Мисис Хоторн наруши тишината:

— Какво наистина казваше това момче с празната табела?

— Не казваше нищо — каза Джил.

— Задръж за минутка, драга. Мисля, че той казваше нещо, въпреки че не го знаеше. — Мисис Хоторн говореше бавно, като търсеше думите, които да формулират мислите й. — Някога имаше организация, която протестираше срещу наредбата за насилственото ограничаване на раждаемостта. Аз бях една от тях. С часове носехме табели. Разпечатвахме листовки. Спирахме минувачите, за да говорим с тях. Отдавахме времето си, навличахме си значително много проблеми и разходи, защото искахме да прокараме идеите си. Сега, ако човек се присъедини към нас с празна табела, значи иска да ни набие нещо в главите. Табелата му казва, че той няма мнение. Ако се присъедини към нас, той казва, че ние също нямаме мнение. Казва ни, че мнението ни не струва нищо.

Аз казах:

— Кажи му го, когато се събуди. Може да го сложи в бележките си.

— Но бележките му са неправилни. Той не трябва да набутва табелата си сред хора, с които е съгласен, нали?