Лари Нивън: Воалът на анархията

— Косачка за трева — каза белокосата дама до мен. Тя беше от онези дребни, приличащи на птици хора, които се съсухрят, стават безтегловни с възрастта, и живеят вечно.

Думите й не означаваха нищо за мен. Тъкмо щях да питам, когато…

Мъжът с големите челюсти привърши работата си, завъртя нещо, и двигателят запали с ръмжене и избълва черен пушек. Той победоносно сграбчи дръжките. Извън парка беше престъпление за затвор да се построи работеща машина с двигател с вътрешно горене. Тук…

Със самоотвержен пламък в очите той насочи машината през тревата. След себе си остави пътека, равна като килим. Нали беше Фрии Парк?

Миризмата ни удари всички изведнъж — черната мръсотия във въздуха и смрадта от въглеводородите атакуваха носовете и очите. Задъхах се и се закашлях. Никога не бях помирисвал нещо подобно.

Тълпата изръмжа и се скупчи.

Той изкряска, когато те подхванаха машината. Някой намери превключвателя и я спря. Двама мъже иззеха инструментите му и се захванаха с отверката и чука. Собственикът се противопостави. Той грабна чифт големи клещи и се опита да извърши убийство.

Едно полицейско око повали него и мъжа с чука и двамата паднаха на ливадата като подкосени. Останалите разглобиха косачката на парчета и изкривиха и изпочупиха частите й.

— Почти съжалявам, че сториха това — каза старата жена. — Понякога ми липсва звукът на косачките. Татко имаше навик да коси ливадата в неделя сутрин.

— Това е Фрии Парк — казах аз.

— Тогава защо да не може да си построи каквото му е угодно?

— Той може и го направи. Свободен е да построи какво си иска, а ние сме свободни да го разбием на парчета. — И продължих наум: „Като пригоденото полицейско око на Рон“.

Рон го биваше да борави с инструментите. Нямаше да ме учуди, ако знаеше достатъчно за полицейските очи, за да разбие цялата им система.

Може би трябваше да бъде спрян.

Но свалянето на полицейски очи не беше незаконно. Случваше се през цялото време. Беше част от свободата в Парка. Ако Рон можеше да ги свали всички наведнъж, е, тогава…

Минах покрай куп момичета от средното училище; всичките бяха на шестнайсет и цвърчаха като птички. Може би това беше първото им идване във Фрии Парк. Погледнах назад да ги видя, понеже бяха толкова сладички и ги хванах да зяпат с благоговение и възхищение в дракона на гърба ми.

След две години щяха да са прекалено преситени, за да го забележат. На Джил й трябваше почти половин час тази сутрин да ми го сложи — великолепен дракон в червено и златно, който издишваше пламъци през рамото ми и пламъците все едно че пламтяха със собствена светлина. По-надолу имаше принцеса и рицар в златни доспехи. Принцесата беше вързана за един кол, а рицарят се готвеше да побегне да се спасява. Усмихнах се на момичетата и две от тях ми помахаха.

С къса руса коса и златиста кожа, най-високото момиче в полезрението, не носеше дори и нудистка торбичка през рамо — Джил Хейъс стоеше точно пред входа Уилшър и видимо се чудеше къде съм. Беше три и пет.

Имаше нещо в това да живееш с откачалка на тема физическа култура. Джил настояваше да ме вкара във форма. Ежедневните упражнения бяха част от това, а така също и задължението да преходя половината Кингс Фрии Парк по дължина…

Въпреки, че се затруднявах да го правя пъргаво. Кой ходи пъргаво във Фрии Парк? Има толкова много за гледане. Тя ми беше дала един час, а аз го правех за три. Това беше отстъпка, също като хартиените ми панталони, въпреки нудистките убеждения на Джил.

Рано или късно тя щеше да намери някой с мускули или аз щях да изпадна отново в мързел и тогава щяхме да се разделим. Дотогава… ние се разбирахме. Изглежда, че имаше смисъл да й дам възможност да завърши тренировката ми.

Тя ме забеляза и извика „Ръсел! Тук!“ с глас, който сигурно достигна и двата края на Парка.

В отговор бавно вдигнах ръка над главата си и след това я спуснах долу като семафор.

И всички полицейски очи в Кингс Фрии Парк паднаха мъртви от небето.

Джил огледа всичките изумени лица около себе си и всичките златни топки, които лежаха неподвижни в храстите и на тревата. Тя се доближи до мен някак несигурно. Попита:

— Ти ли направи това?

— Даа. Ако размахам пак ръка и те ще се вдигнат отново — казах аз.

— Мисля, че ще е по-добре да го сториш — каза тя превзето. Джил имаше неразгадаемо изражение на лицето.

Вдигнах величествено ръка над главата си и я спуснах обратно, но разбира се, полицейските очи си останаха, където бяха паднали.