Лари Нивън: Воалът на анархията

— Познаваш ли я?

— Никога не съм я виждал през живота си.

— Тогава…?

— Нейният воал. Би трябвало да си забелязал воала й.

Задният край на воала й точно минаваше покрай нас. Гънките му се вълнуваха в неправдоподобно наситен и мек син цвят. Роналд Кол се усмихна така, сякаш го заболя лицето:

— Даа!

— Е, добре. Сега си представи, че номерът ти мине, и предположи, че мадамата хареса вида ти и те забърше. Какво ще направи тя след това? Не забравяй, че не може да спре да се разхожда дори за секунда.

Той първо го премисли и попита:

— Защо да не може?

— Ако спре да се разхожда, ще се загуби целия ефект. Воалът й е окачен като някаква опашка. Той трябва да се вее. Ако тя легне, ще стане дори по-лошо. Воалът, който сега плува на пет фута от земята, ще падне в храсталаците и ще се намотае безумно…

Рон се изсмя с безпомощен фалцет. Аз продължих:

— Виждаш ли? Нейната публика ще я вземе на подбив. Това не влиза в програмата й.

Той отрезня.

— Но ако тя наистина го искаше, не би трябвало да й пука за… О, ами да. Трябва да е похарчила цяло състояние, за да постигне такова въздействие.

— Със сигурност. Тя не би го провалила и заради самия Жак Казанова.

Имах враждебни мисли за момичето с воала. Имаше и учтиви начини да се отклони предложение. Роналд Кол беше лесно уязвим. Попитах:

— От къде взе камъните?

— Камъни? А, намерихме едно място, където централната разделителна ивица се е показала. Отчупихме няколко парчета бетон. — Рон погледна надолу по протежение на Парка точно като дете, чиято ракета е отскочила от златна топка. — Хванаха едно! Хайде!

Клиперът е бил най-бързия търговски кораб, който е плавал някога и все пак са престанали да ги строят само след двадесет и пет години. Появила се е парата. Параходите са били по-бързи, по-безопасни, по-надеждни и по-евтини.

Магистралите са служили на Америка почти петдесет години. Модерните транспортни системи прочистиха въздуха, пътните задръствания останаха в миналото и поставиха пред нацията неудобен въпрос — какво да направи с хилядите мили 4 4 1 миля = 1.6 км. — Б.пр. грозни изоставени магистрали?

Кингс Фрии Парк е бил част от магистралите на Сан Диего — отсечка между Сънсет и възела Санта Моника. Преди десетилетия бетонът е бил покрит с почва. Покрайнините са били озеленени отначало. Сега Паркът беше покрит със зеленина също като много по-стария Грифит Фрии Парк.

В Кингс Фрии Парк съществуваше порядъчна степен анархия. Хората бяха претърсвани на входовете. Вътре нямаше оръжия. Полицейските очи, летящи над главите без да могат да бъдат достигнати, бяха последната преграда към беззаконието.

Трябваше да бъде съблюдавано само едно правило. Всички опити за насилие носеха еднакво наказание за нападателя и за жертвата. Те се събуждаха разделени и бяха наблюдавани от полицейски очи. Обикновено това беше достатъчно.

Естествено хората хвърляха камъни по полицейските очи. Нали беше Фрии Парк?

— Хванаха едно! Хайде! — Рон ме задърпа за ръката. Падналото полицейско око не се виждаше, заобиколено от тези, които го бяха свалили. — Надявам се, че няма да го сритат и разбият на парчета. Казах им, че ми е нужно непокътнато, но това може и да не ги спре.

— Това е Фрии Парк и те го сгащиха.

— С моите снаряди!

— Кои са те?

— Не знам. Играеха бейзбол, когато ги намерих. Казах им, че ми трябва полицейско око. Отговориха, че ще ми хванат едно.

Припомних си Рон доста добре. Роналд Кол беше художник и изобретател. За някой друг това щяха да са два източника на доходи, но Рон беше различен. Той изобретяваше нови форми на изкуство. С поялник и жица, дифракционни решетки, различна пластмасова екипировка и невероятна колекция от случайно намерен боклук, който можеше да му послужи, Рон Кол правеше неща, невиждани на Земята.

Пазарът за нови форми на изкуство винаги е бил малък. Но отвреме-навреме той продаваше по нещо. Това беше достатъчно, за да може да съхранява сурови материали, особено след като неговите сурови материали идваха от мазета и тавани. Рядко се случваше голяма продажба, и тогава за кратко той забогатяваше.

Ето нещо типично за него: знаеше кой съм, но не си спомняше името ми. Рон Кол имаше много по-важни неща, за които да мисли, отколкото кое име на кого принадлежи. Името беше просто етикет и само влизаше в употреба при разговор.

— Ръсел! Как я караш? — сигнал, че Рон си беше направил замяна.

В моментна пауза при разговор се случваше да каже „Погледни това!“, и показваше… чудеса.