Лари Нивън: Воалът на анархията

„Празна табела“ се беше присъединил към фракцията „ПОПУЛАЦИЯ ЧРЕЗ КОПУЛАЦИЯ“. Имаше странно несъответствие между розовата му туника с петна от тревата и консервативните им костюми, но в него нямаше и следа от подигравка. Лицето му беше неестествено тържествено като техните. Въпреки това те не изглеждаха доволни от компанията му.

При изхода Уилшър беше многолюдно. Видях достатъчно озадачени и разочаровани лица, поради което предположих, че беше затворен. Малкото предверие беше толкова претъпкано, че дори и не се опитахме да разберем какво не беше наред с вратите.

— Не мисля, че трябва да останем тук — каза Джил несигурно.

Забелязах начина, по който се обгръщаше.

— Студено ли ти е?

— Не — потрепери тя. — Но ми се ще да съм облечена.

— Какво ще кажеш за парче от онзи воал от кадифе?

— Добре!

Бяхме закъснели. Воалът беше изчезнал.

Беше топъл септемврийски ден, почти на залез. Обвит само в хартиени панталони, поне не ми беше студено.

— Вземи моите панталони — казах аз.

— Не, сладурче. Аз съм нудистката. — Но Джил се прегърна с двете си ръце.

— Ето — каза Рон и й подаде пуловера си. Тя му хвърли благодарен поглед, и тогава очевидно засрамена, обви пуловера около талията си и превърза ръкавите.

Рон не схвана нищо. Попитах го:

— Знаеш ли разликата между нудизма и голотата?

Той поклати глава.

— Нудизмът е артистичен. Голотата е беззащитна.

Нудизмът беше популярен във Фрии Парк. Тази нощ голотата не беше. Парчета от онзи воал бяха разхвърляни навсякъде из Кингс Фрии Парк. Видях поне четири през онази нощ: едно служеше за фуста; две бяха недодялани саронги 11 11 Саронг. — Малайска дреха. — Б.пр. ; едно служеше за превръзка.

В обикновен ден входовете на Кингс Фрии Парк затварят в шест. Онези, които искат да останат, стоят толкова дълго, колкото им се иска. Обикновено те не са много, защото във Фрии Парк няма лампи за чупене. Но все пак някаква светлина прониква от града отвъд. Полицейски очи летят наоколо, насочвани чрез инфрачервена светлина, но повечето от тях не се направляват от хора.

Тази вечер щеше да е различно.

Залезът беше минал, но все още беше светло. Една много стара дребна жена се приближи към нас накуцвайки, с убийствено изражение на набръчканото си лице. Отначало помислих, че е насочено към нас, но не беше така. Тя беше толкова бясна, че не можеше да вижда нормално.

Тя видя краката ми и погледна нагоре.

— А, това си ти. Тоя, дето помогна да се счупи косачката — каза тя (което беше несправедливо). — Фрии Парк, нали? Фрии Парк! Двама тъкмо ми отмъкнаха вечерята!

Разтворих ръце.

— Съжалявам, наистина съжалявам. Ако все още я имахте, можех да се опитам да ви убедя да си я разделим.

Нейното безумие малко намаля, което я докара до неловък плач.

— Тогава ще гладуваме заедно. Донесох я в найлоново пликче. Следващият път ще използвам нещо, което не е прозрачно, от… По дяволите! — Тя забеляза Джил и импровизирания й пуловер-пола, и добави: — Съжалявам, скъпа, дадох си кърпата на едно момиче, което се нуждаеше от нея дори повече.

— Благодаря, все пак.

— Моля ви, хора, може ли да остана с вас, докато полицейските очи заработят отново? Някак си не се чувствам в безопасност. Аз съм Гленда Хоторн.

Ние се представихме. Гленда Хоторн раздруса ръцете ни. Вече беше станало доста тъмно. Не можехме да различим града зад високия зелен плет, но положението се промени поразително, когато лампите на Уест Ууд и Санта Моника се запалиха.

Полицията се бавеше с намирането на полицейски очи.

Достигнахме до затревеното поле, което понякога се използваше за турнирите на Дружеството за творчески анахронизъм. Те се биеха като пехотинци с тежки и подплатени оръжия, проектирани да приличат на мечове, брадви, метателни звездички, и т.н. Оръжията им бяха снабдени с устройства, които да не позволят да попаднат в погрешни ръце. Полето беше голямо и равно, непокрито от дървета, и беше задигнато в краищата си.

Нещо помръдна на единия склон.

Аз спрях. То не се размърда пак, но се виждаше ясно на отразената от белите облаци светлина. Съзрях нещо бледорозово с формата на човек и неясен правоъгълник до него.

— Стойте тук — заговорих тихо.

Джил каза:

— Не ставай глупав. Няма къде да се прикрием. Хайде.

Празната табела беше изкривена и носеше отпечатъци от обувки. Мъжът, който я беше носил, погледна нагоре към нас с болка в очите. Засъхнала кръв се беше стекла от носа му. Той прошепна с усилие: