Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Синд въведе новите параметри и остави компютъра да направи корекциите за хиперпространствения преход. Имаше време въпреки скоростта, с която работеше електронният мозък на „Хаврия“. Сравняването на зададените данни с паметта, верификацията им и въвеждането в селектора траеха кратко. По-дълъг период изискваше изготвянето на пакет от резервни програми за излизане в нормалното пространство, в случай че граничната точка е заета от друго тяло. „Хаврия“, както и всички други кораби, имаше заложени в паметта си задължителните графици на движение в натоварените входно-изходни сектори на Империята, в частност и тези около Франар.

— Ще отида да го погледна — каза той на момичето, освободи се от полето и стана. — Може да ме наблюдаваш на монитора, а чрез тези бутони със съответните знаци ще превключваш интеркома, за да поддържаш връзка с мен. Не е трудно, ще видиш.

— Наистина — тя включи бутона за медицинския отсек, което допълни картината с тежкото дишане на пострадалия.

— Ако го оставим така, ще бъде убит след прехода. Веднага се връщам, а ти междувременно огледай дали няма още някой на борда. Тук са дадени само главните сектори, ще трябва да извикваш останалите на оперативния прозорец на дисплея.

Тарасу го погледна неразбиращо и се наложи да й демонстрира работата на монитора за вътрешна видеовръзка. Тя схвана бързо и се залови методично да претърсва помещенията по означенията в главната схема, а той се запъти към амбулаторията. Корабът не беше голям и момичето вече привършваше огледа, когато нещо се мярна във включената току-що картина на част от централния коридор и изчезна. Докато определи посоката, в която се движеше то, и намери на схемата съответния сектор, успя да го зърне миг преди да изчезне пак. Погледна следващите обозначения по пътя му и застина, когато осъзна значението им. Нещото се движеше бързо и целенасочено към командната кабина и сигурно вече беше до вратата. Тарасу се извъртя с лице натам и се напрегна, забравила за връзката със Синд. Огледа се за нещо, с което да се защити, но не намери и беше на път да припадне от уплаха. Люкът се плъзна бавно и в рамката на отвора се очерта застрашително едро тяло, което заплува към нея в размътения й поглед. Когато очите й се фокусираха, тя въздъхна и едва не се разплака от облекчение. Пред нея стоеше Кокорл.

— Коридорът на излитащ кораб не е най-доброто място за пребиваване — осведоми я той и се почеса по главата. — Ако не бях джорх, положително бих се почувствал още по-зле, дори не ми се мисли колко.

— Кокорл! Защо си тук? — възкликна тя, трепереща от преживяното вълнение.

— Обърках посоките и вместо към сградите на космодрума, полетях към кораба. От роптерите започнаха да ме обстрелват и като не видях възможност за цивилизована дискусия, оставаше само да се пъхна в люка, който бяхте забравили да затворите — отвърна той и огледа обстановката с любопитство. — Налага се да ме изтърпите известно време, поради това злощастно стечение на обстоятелствата.

— Радвам се, че си тук — чистосърдечно отговори момичето, — въпреки че това сигурно проваля плановете ти.

— Няма значение — великодушно махна с лапа Кокорл. — Щом стана така, значи така е трябвало да стане и точка!

— А какво се случи с Трирл?

— Нямам представа, но вероятно е добре. Аз обаче се чувствам малко странно и не мога да разбера зашо.

Той се разходи пред нея, продължавайки да се почесва, после извъртя главата си и погледна назад през лявото си рамо. Изпъчи се и направи същото движение през дясното, след което повтори цялата процедура няколко пъти. Тарасу наблюдаваше тези упражнения озадачена.

— Знаеш ли, като се замисля, наистина изглеждаш различен — каза тя. — Някак по-малък и почти ми приличаш на човек.

— Вече знам защо — въздъхна той дълбоко и спря умопомрачителната си гимнастика, — но хич не съм доволен от това, даже направо съм съкрушен. И развълнуван.

— Като че ли си се смалил — продължи да разсъждава момичето на глас. — Не на височина, но… къде ти е опашката?

— На площадката за излитане, по всяка вероятност — каза Кокорл и тъжно попипа стърчащия остатък, изобщо недостигащ до пода. — Точно преди да връхлетя през люка, ми се стори, че ме улучиха и правилно ми се е сторило.

— Боли ли те много? — попита съчувствено Тарасу. — Извинявай за глупавия въпрос, забравих, че не си човек.

— Добре, че поне това ми е спестено! Боли ме по-скоро тук — той положи предните си лапи върху гърдите.