Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Синд се вгледа пак и успя да зърне върху обшивката светещия надпис на сиен, съобщаващ класа, тонажа и други данни на „Хаврия“. Само няколко души се мотаеха откъм по-осветената му страна, в подножието на обслужващата кула. Или нямаше много товар, или бяха приключили с него, защото големите люкове на трюма бяха плътно затворени.

— Кокорл ще ви остави там и ще обезвреди хората, после ще се вмъкнете в кораба и ще излетите. Трябва да стартирате почти едновременно със „Зелено слънце“ през неговия прозорец в полето и да се движите успоредно с него в коридора му догоре, за да не могат да ви обстрелват, ако им хрумне. Стартът му е точно в четвърти кръг единно космодрумно време.

— Ти няма ли да бъдеш с нас при „Хаврия“? — попита Тарасу.

— Не, аз ще се появя, ако се случи нещо непредвидено, за да ги объркам, докато успеете да излетите — каза Трирл.

— Трябва ли да рискуваш заради нас? — погледна го изпитателно Синд. — Напълно достатъчно е, че ни докарахте тук и може да се върнете на Арената, преди да са разбрали, че ви няма.

— Изборът не е мой, такава е логиката на бъдещите събития, които видях. Ако не ви помогна сега, няма да успеете да се качите на кораба, а тъй като трябва да се качите на всяка цена, аз не мога да не ви помогна. Не ми се дискутира по този повод, нека просто направим това, което е нужно. Наблюдавайте „Крол“ и щом се махнат всички, тръгваме.

Площадката около товарния гигант „Крол“ С 1500 М 03, според маркировката му, започна да опустява. Екипажът се изкачи в него, а машините се оттеглиха, като натовариха наземния персонал.

— Сега! — изсъска Трирл до тях.

Когато се осъзна от грохота и ослепителното дори през рогозката сияние, Синд видя, че се намират зад „Хаврия“, в рехавата сянка на корпуса му. От другата страна на кораба долитаха гласовете на хората от екипажа. Трирл не се виждаше никъде, но нямаше съмнение, че се крие наоколо и изчаква.

— Когато ви извикам, елате и влизайте в кораба, колкото може по-бързо — каза Кокорл и се наведе към земята, така че да им бъде удобно да слязат.

— Ще успееш ли да вървиш дотам и да се качиш по стълбата с моя помощ? — попита Синд и повече усети, отколкото видя утвърдителния жест на момичето в тъмнината. — Дръж се за мен и бъди готова да тръгнем.

— Вече се чувствам почти нормално — прошепна тя в ухото му. — Само не трябва да правя резки движения с лявото рамо.

Чуха се тъпи звуци от падане на тела и сподавен вик — Кокорл се справяше блестящо със задачата си. Точно в този миг прозвуча пронизителният писък на алармена инсталация и силният блясък на невидими досега прожектори се изля върху площадката.

— Хайде! — изкрещя Синд.

Дори и Кокорл да беше дал някакъв сигнал, нямаше как да го чуят от шума. Районът беше напълно осветен и изложен на показ, така че оставането им тук означаваше сигурен провал. С толкова бързи крачки, колкото позволяваха силите на Тарасу, те се втурнаха напред. Светлината беше непоносимо ярка и му се струваше, че ги виждат чак от най-отдалечените хангари. Преходът от сравнително закътаното им убежище в ослепителното, открито като на длан пространство ги накара да се почувстват съвсем уязвими и беззащитни. Воят и крясъците се засилваха, но епицентърът на суматохата беше далеч встрани, там вероятно се подвизаваше Трирл.

Разстоянието до стълбата изглеждаше безкрайно. Ръката на Синд докосна металните предпазни перила, сякаш след векове безсилие и надвиснала заплаха от всички страни. Допирът до студения метал и близостта на люка му вдъхнаха увереност. Никой не викаше по тях, нямаше стрелба и по всяка вероятност още не бяха ги забелязали. Ако продължаваха да имат същия късмет, след малко щяха да бъдат горе в безопасност. Под стълбата се мярна безформена купчина и той разпозна очертанията на човешко тяло. Това беше някой от членовете на екипажа, останалите лежаха малко по-нататък. Нямаше как да разбере какво е състоянието им, пък и това вече не беше от значение.

— Нагоре ще те нося, а ти се дръж здраво — каза Синд.

Тарасу обгърна шията му и той бързо се заизкачва по стръмните хлъзгави стъпала. Беше стигнал до средата, когато усети движение под себе си. Погледна надолу и видя Кокорл, наведен над единия човек. Той вдигна тялото от земята, изсъска успокоително на висящия над главата му Синд и понесе товара си извън площадката. Хората бяха само зашеметени и джорхът ги пренасяше далече от кораба, за да не пострадат при излитането му. Когато Кокорл се върна за последния от тях, Синд беше стигнал до отворения люк. Той скочи вътре, пусна момичето да стъпи на краката си и предпазливо надникна. Точно над „Хаврия“ беше увиснал един роптер и се приближаваха още два. Дошлият пръв плавно се завъртя в обратна на Синд посока. Не го виждаха, сигналите, които даваше пилотът, бяха предназначени за Кокорл. Отнесъл хората извън опасния периметър, той ги беше разположил под някакво изоставено съоръжение в удобни от негова гледна точка пози. Сега стоеше с вдигната право нагоре муцуна и се взираше глуповато в прозрачните кабини на кръжащите роптери. Синд нямаше време да догледа края на тази сцена, въпреки желанието си да му помогне, затова използва пълноценно миговете, които им оставаха необезпокоявани. Той бързо влезе вътре и мислено пожела на джорхите да се оправят благополучно с тази история.