Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— И там ли те улучиха?

— Не, изразявам се в преносен смисъл, по човешки маниер. Искам да кажа, че ме болят сърцата от загубата.

— Сърцето — машинално го поправи Тарасу.

— Липсата е толкова очебийна и дразнеща, че вероятно биха ме заболели и двете — той отново притисна с лапи местата на многострадалните си кръвоизтласкващи органи.

На момичето му беше нужно малко време, за да вникне в ситуацията и да зяпне.

— На джорхски звучи по-изискано, но е непреводимо — допълни Кокорл.

— Моля?

— Нещо такова: „Люспите ми изсветляват и стават прозрачни като утринните лъчи на Састошс.“ Изгубва му се цялата красота и атмосфера, както виждаш.

— На кое? — недоумяващо попита тя.

— На израза. Както и да е, това е без значение — каза джорхът и тогава влезе Синд.

Той стискаше някакъв предмет в ръката си и изглеждаше разстроен. Не посрещна с бурни емоции нито присъствието на Кокорл, нито отсъствието на опашката му.

— Какво стана с човека? — Тарасу погледна към екрана, където го видя, легнал по гръб със затворени очи под херметически затворения прозрачeн похлупак на един от стационарните медицински корпуси. — Изглежда зле, но виждам, че си се погрижил за него. В съзнание ли беше, когато го намери?

— За малко — тежко каза Синд. — Колкото да ми даде това или по-скоро да ми го върне, преди да припадне.

Той разтвори дланта си, в която държеше малък каменен отломък с красива кристална розетка отгоре.

— Какво е това?

— Обицата, която беше на ухото ми, преди да убият Зарал Вар и да обвинят мен за това. Този тип е единият от убийците и ми се искаше да го оставя да умре така, както си лежеше. Трябва обаче да го разпитам, когато се оправи, и да го заведа при Императора.

— Ако този екран показва пространството зад нас, струва ми се, че ни идват гости — Кокорл показа с дългия си нокът двете точици, които се приближаваха към „Хаврия“ доста бързо.

— Сега не ме плашат — каза Синд. — Вече мога да се легитимирам, стига някъде тук да има декодер с излъчващо устройство. Да, има за щастие. Край на бягството ни.

Той се приближи до декодера и постави обицата с кристала нагоре в появилия се отвор.

— Ще получат излъчения запис и бих искал да им видя физиономиите, когато го гледат.

— И какво толкова ще разберат? — попита Тарасу.

— Че аз, Синд Кар, съм изпратен тук със специална мисия от Император Харамон — той включи външната връзка.

— Компютърът отказва да приеме нови координати, иска потвърждение на първоначално зададените — обади се Кокорл, който за разлика от момичето не беше впечатлен от разкритията на Синд.

— Откажи първоначалните и поискай да ги коригира съгласно моите команди. Провери дали са точни, като няма нужда вече да бързаш — каза Синд и заговори на догонващите ги патрулни кораби: — „Хаврия“ вика Ромийска орбитална охрана! Получихте ли съобщението, което излъчихме за вас?

Отговорът беше бърз и смразяващ.

— „Хаврия“, отговорете веднага! Последно съобщение преди обстрел.

В настъпилата тишина Синд се хвърли напред към пулта и активира задните силови щитове. Попадението беше точно и раздруса кораба.

— Точни са, но отново се иска потвърждение на предишните координати — съобщи Кокорл. — И ми се струва, че нуждата от бързане пак се появи, даже по-голяма от преди.

— Не ни чуват или се преструват, което на практика е същото — Синд се обърна към новоизлюпения си пилот-навигатор. — Потвърждавай, каквото поиска скапаният компютър, преди да са ни разпрашили, после ще се борим с него. Твърдо са решили да ни унищожат и дори да ни последват, ни е нужна малко преднина.

Последното кресло в полукръга, което досега стоеше обърнато така, че се виждаше само облегалката му, се извъртя към тях. В него седеше млад мъж с особено облекло и дълга права коса и ги гледаше с кротките си кафяви очи.

— Трудно ми е да се съсредоточа от крясъците ви. Опитах се, но не ми се удава — оплака се той, без да се обръща специално към някого. — Почти се беше получило, когато ми попречихте с шума, който вдигате.

— Кой пък сте вие? — тросна се Синд, изненадан и ядосан.

— Аз съм собственикът на „Хаврия“, ако не е нескромно да се изтъквам така. Струва ми се, че е за предпочитане да отида в каютата си, за да постигна някаква концентрация.

— Не мисля, че ще отидете там — Синд се пресегна към пулта и нагласи полето на креслото му на централно регулиран режим.

— Само този ни липсваше да се разхожда из кораба — промърмори той, — докато стрелят по нас и селекторът на програматора се е заинатил да не приема команди.