Боян Болгар: Звездата на бан Батил

Драги млади читатели, проследихме усилията на бан Батил и на неговите сподвижници, докато савойският нашественик изостави заграбената несебърска крепост. Познахме подвизите им. Всъщност минала ли е савойската опасност? Ами другите наши крайморски селища? Ще се откаже ли Амадей Савойски от замислите си, няма ли да предприеме обиколни ходове, след като корабите му са изминали хиляди морски възли през Средиземното море, Индийското, Егейското, Мраморното, Черното и са се добрали до богатите ни брегове? Тия дръзки кораби не са ли претъпкани с наемни рицари, чийто занаят е войната, за да богатеят от плячка?

Явно е, Батиловата задача не е завършила.

Преди да надникнем в обратите на новата му борба, нека си припомним края на предишната — твърде опасна и смела, — но увенчана с блестяща победа.

Решителният ден настъпи. По-право — решителната нощ. От вчера духаше силен презморец, който риболовците наричаха дармадан. Беше дигнал едри гривести вълни в залива.

При такова време чайките не летят над морето, рибата слиза надълбоко, рибарите кротуват в колибите — обясни Йово.

— Ние ще направим обратното — каза Батил. — Добре е за нас, че всичко живо се е изпокрило, че морето пустее. Най-силен е ударът, който е най-неочакван.

Ревът на вълните беше гръмовен. Блъскаха се в крайбрежните скали, разбиваха се на огромни пенливи ветрила, отдръпваха се с въртопи и пак връхлитаха яростно. Нощта придаваше на бурята още по-голяма страховитост.

— Побратиме — хвърляше молещи погледи към Батил монахът. — Да не дразним бога! Нищо не е добро, ако е против природата. Майка е тя, когато я слушаш, мащеха е, когато не я слушаш.

— Бог помага, ама в кошара не вкарва, отче Инокентий, добре го знаем от опит ти и аз.

— Да почакаме да се укроти тая ламя, която няма милост към праведните, а камо ли към грешник като мене!

Разлюляната бездна ужасяваше монаха. Все си представяше, че килне ли се лодката, той ще цопне във водата и ще стигне дъното по-бързо от камък. И Делян имаше такива страхове, но стискаше зъби, не продумваше.

— Ламята е наш съюзник, побратиме, щом като прикрива налета ни. И нощта ни е съюзник. Хайде, да не кажем, че ни са съюзници, поне не са съюзници на врага ни. Готови ли сме? — обърна се Батил към другите.

— Готови! — отвърнаха Радуша и Йово.

— И аз съм готов, бате Батиле — каза смутено селянинът.

— Отче Инокентий, ако искаш, ти остани!

Монахът се засрами.

— Не съм расъл в лодка, побратиме, а в манастир. Какво да крия, трепка боязливата калугерска душица. Ала можеш ли да допуснеш, че няма да съм с тебе в тоя голям час? Дано бог е с нас!

— Бог не праща вихрите напразно, побратиме. Вярвам, че ще ни закрилят.

Батил върза на главата си кърпата с прикрепената към нея дишалка. Радуша и Йово направиха същото.

— Греблата?

— На място са.

— Въжето?

— Тук е.

— Дайте, ще го увия около кръста си.

Батил уви около слабините си въжето, което трябваше да послужи за спускане на буретата и Йово му беше приспособил примка.

— Отец Инокентий и Делян са на средните гребла, аз тегля предните, Йово — задните. Радуша държи кормилното весло. Хайде, избутваме лодката!

Монахът направи голям кръстен знак.

— Боже, помози!

Прекръстиха се всички, избутаха лодката, метнаха се в нея.

— На лопатите!

Наместиха се бързо. Четири чифта гребла се потопиха.

— Раз, два, раз, два…

— Радуша, гледай само талазите да не ни хванат на борд!

— Не бой се, Йово, тъкмо така насочвам лодката.

Нощта беше плътна. Дармаданът влачеше рунтави облаци, търкаляше ги върху морето, дигаше пръски от лопатите, хвърляше ги върху лицата на гребците. Напредването на лодката не беше безшумно, носът й се мяташе, вълните шибаха левия й борд. Но крайбрежният грохот заглушаваше борбата на Йово-вата лодка в морето.

— Савойските кораби трябва да са вече наблизо — каза Радуша. — Ама не ги виждам.

— Дармаданът гаси фенерите им навярно — прецени Йово.

— Щом ние не ги виждаме, и те не ни виждат. Толкова по-добре! — заключи Батил. — Ще се приближим още повече.

Продължиха да напредват. Неприятелските кораби се провидяха в тъмнината. Мачтите им се клатушкаха в ниското небе като ръце на богомолци от непозната ерес.

— Спираме тук. Пуснете котвата — нареди Батил на Инокентий и Делян, — инак дармаданът ще ви отвлече. Приберете веслата, легнете на дъното, да е по-устойчива лодката. Ще чакате, докато някой от нас тримата ви даде знак какво да вършите. А ние — обърна се той към Радуша и Йово — хайде във водата! Плуваме заедно да не ни помъкнат талазите. Събираме се при котвената верига на саета. Дишалките не са нужни. Толкова гривести са вълните, че човешка глава не може да бъде съзряна между тях посред бял ден, камо ли пък в такава нощ.