Боян Болгар: Звездата на бан Батил

— Дармаданът ще утихне — каза Йово. — Личи по небето.

— Да гребем колкото можем, по мъжки! Раз, два, раз, два!

Но и откъм брега, и откъм корабите се бяха спуснали ладии към бегълците. Радуша първа ги съзря.

— Вижте там! Вижте! Ето ги отсам… Шест ладии… да, шест!

— Може да се спуснат и други — прецени войводата, — твърде ценен е нашият товар.

— Сега накъде, побратиме? — рече глухо Инокентий. — Свети Кукузеле, не ни оставяй!…

— Не е разумно да се насочим към лагуната — прецени Батил. — Не бива да им покажем дирята си.

— Ако там ни открият, нямаме никаква възможност да се измъкнем. Като в капан сме — добави Йово.

— В открито море! Стига да сме по-бързи от тях… Завивай, Радуша! Завивай!

Дали Радуша направи твърде бърза волта, или голяма вълна изведнъж налетя, но талазът хвана лодката на борд, блъсна я и едното от буретата, което не беше добре наместено още при спускането, се люшна и се отърколи в бездната.

— Дяволското — изруга Батил. — Толкова усилия!… Е, нищо, едното поне ни остана…

И след миг:

— Йово! Огледай брега! Дали пък не ще можем утре, други ден да го извлечем от дъното?

Виделината растеше. Не само лодките на преследвачите се очертаваха, а и брегът.

— Скалата, зад нея сухата круша. Добър мерник! — огледа се Йово. — А отсам — южната крепостна кула и зад нея камбанарията… На кръстоската на тия две черти…

— Дълбоко ли е?

— Не е дълбоко Чисто, песъчливо дъно. Ловил съм калкани с тризъб в тихо време.

— Право срещу вълнението, Радуша, право към кръгозора… Всичкото е да сме по-бързи от преследвачите! Не жалете сили! Раз, два, раз, два!

Вълните пърпореха под кила на лодката. По-широките яворови лопати имаха силен тласък. Чудесна предвидливост! Преследвачите оставаха назад, все по-назад, докато най-после изоставиха, гоненето.

Утрото простираше своите многоцветни черги върху трема на кръгозора.

Прекараха деня в открито море. Може би бяха на двайсетина сажена от брега, защото той не се виждаше. Около тях нямаше нищо друго освен прав кръгозор, изтеглен като с конец. Полека-лека дармаданът утихна, а след него и вълните Не се укротиха изведнъж, но поне загубиха гривата си, не удряха плесници на лодката, не обливаха гребците с пръски. Търкаляха се под черупката й като валяци, подигаха я върху облите си гърбове, спускаха я, пак я подигаха, пак я спускаха. И така от изгрев до залез…

Набегът на смелчаците в Йововата лодка беше отлично премислен. Всичко се осъществи, кажи-речи, според предвиденото. Само за едно не бяха се досетили: да си вържат храна в торбичка.

Престояха целия ден гладни и жадни. А понеже не бяха опали и през нощта, силите им се изчерпаха.

— Да бях взел поне една-две въдици — мърмореше Йово, — щяхме да уловим някой, и друг сафрид или барбун… Рибата се яде и сурова, в нея има сокове, които утоляват жаждата…

А нямаше и място за повече от един да си полегне. На кърмата имаше седалка за тоя, който държеше кърмилното весло, носът беше покрит с дъска да отбива водните плисъци. Останалото пространство заемаха гребците Върху тази дъска можеше да се свие човек и да си почине. Батил се разпореди:

— Най-напред Радуша, като най-млада, после отец Инокентий, като най-стар, после Делян, като неопитен в мореплаването… Накрая ще полегнем и ние двамата, Йово.

— Аз, бате Батиле, съм изкарвала не едно бдение в морето, особено при риболов на месечина, когато рибата се качва на повърхността. На мене не ми е тежко. Тежко е на тоя, който не познава морето… Ей го отец Инокентий, премалява му…

На дебърчанина наистина му прилошаваше. От люлеенето ли, от глада ли?

— Свети Кукузеле, не съм мислил, че в морето ще свърша. Помогни да стъпя на твърдо… — бръщолевеше полугласно и с последни сили стискаше ръчките на веслата, когато някоя голяма вълна дигаше лодката на хребета си и я тласкаше в глъбината като обрулен лист.

Облаците се тътриха по кръгозора през целия ден. Издути платна на някакъв небесен кораб, те влачеха небосвода към заника. От време на време слънчев лъч се провираше през тях, като че меч ги разпорваше, и морето почваше да искри, сякаш подводно божество запалваше дълбинен огън. Едва преди свечеряване походът на облаците спря и небето се забради с пембените забрадки на залеза.

— Хайде, полека-лека обратно! — каза Батил. — Вярвам, че ще се приберем безпрепятствено.

Загребаха унило. Вечерта се спускаше, когато в далечината се появи неравната черта на брега. Никаква друга лодка не се мяркаше.