Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Къде ще ме слагате? — попита момичето със слаб глас и отвори очи, този път погледът й беше бистър. — Помогнете ми да седна, искам да ви виждам всички.

— Изумително! Добре дошла пак при нас — каза Трирл. — Може ли да погледна раната ти?

Синд му помогна да я изправят и облегнат, като подложи рогозките зад гърба й. После се отдръпна и остави получилият съгласието й джорх да махне превръзките. Той прокара пръст по ръбовете на раната и издаде звук на задоволство.

— Според това, което знам за човешките същества, и като гледам разкъсаните тъкани, бих казал, че те са на път да зараснат — каза той след малко. — Регенерацията протича страхотно бързо. Все едно че са минали най-малко пет денонощия, а не пет кръга. Тарасу, ти знаеш ли нещо за тези си възстановителни способности?

— Не разбирам какво ви учудва, но се чувствам значително по-добре. Защо съм тук и какво ще правим сега?

— Ще летиш закрепена за мен и няма нужда да те привързваме толкова здраво, щом вече се свести. Трябва да се постараеш да не вдигаш никакъв шум, докато излезем оттук, колкото и да те заболи. Дали ще можеш?

— Ще се опитам — тя спусна от нишата краката си и се изправи нестабилно на тях.

Синд и Трирл разтревожени се спуснаха да я подкрепят. Тарасу направи само няколко крачки, преди да седне отново, но и това беше постижение. Трирл донесе две бисквити от запасите им и я загледа как се храни, докато Синд завързваше здраво въжетата около шията и корема му.

— Сега остава само да се наведеш малко и да я сложим вътре — каза той на джорха, когато свърши.

Провери възлите още веднъж, като увисна на чувала с цялата си тежест.

— Няма нужда да се навежда — намеси се Кокорл. — Мога да я повдигна и спусна вътре. Ще бъда много внимателен, аз и без това винаги съм си такъв. Спомням си веднъж, когато тръгнахме с неколцина приятели на разходка в Синята плани…

— Друг път ще чуем хвалебствените ти разкази — изфуча Трирл. — Времето лети, а трябва Синд да завърже и неговия чувал за теб.

— Започвам, чичо! — Кокорл разпери обиден блестящите си крила и прегърна Тарасу.

Иргут връхлетя в Контролната зала, мрачен като зимно небе. Уплашените оператори не смееха да го погледнат.

— Кой от вас беше на пулта за Бялата кралица по време на двубоя? — попита той отчетливо и не много високо, но едва удържания бяс, който се усещаше, вледени присъстващите.

— Аз — обади се плахо Спайви, като се изправи от мястото си и се обърна с лице към него.

— Арестувайте го!

Нахлулите заедно с принца войници се нахвърлиха върху оператора.

— Ти ли задейства гривната, нещастнико? — изрева Иргут, престанал да се владее.

— Н-не — заекна Спайви, треперещ. — Нищо не знам.

Престолонаследникът го сграбчи за дрехите и започна да го разтърсва. В мъртвешката тишина се чуваше как тракат зъбите на оператора. В този миг от долния етаж долетяха викове, които спасиха временно нещастния човечец. Иргут го блъсна назад и се отправи по посока на шума. Срещу него изскочиха двама запъхтени гвардейци, единият от тях с отличителните знаци на офицер.

— Избяга надолу, Ваше височество — каза той. — Изби половината от момчетата ми, но ще влезе в капана. Сега търси прозорец, от който да скочи. Когато го направи, ще включим вътрешните защитни пояси и ще го хванем.

— Много добре, но кого гоните? — попита принцът.

— Някакъв тип от обслужващия персонал на машинната зала. Има вид на чужденец, доколкото го огледах. Беше в коридора и не се приближи до нас, както му заповядах, а хукна да бяга. Бие се като звяр — всички войници, които се опитаха да го заловят, са мъртви.

Радостни възгласи отдолу известиха, че сигурно са притиснали беглеца. Иргут погледна през един от близките прозорци. Заклещен в тясната ивица между двете силови прегради, човекът беше разбрал, че няма изход. Седеше с подвити под себе си крака и тихо говореше нещо на непознат език.

— Не го закачайте, трябва ми жив! — извика Иргут в радиостанцията на офицера до него и изтича по стълбите.

Когато той излезе навън, пленникът седеше в същата поза, с безизразно лице и длани събрани пред гърдите. Не обръщаше внимание на войниците, които стояха зад вътрешната преграда и го зяпаха. Телохранителите на Иргут ги разблъскаха и принцът излезе напред.

— От тази енергийна кутия не можеш да избягаш. Разбираш това, нали? — извика той.

Раад не даде вид, че го е чул, нито го погледна. Лицето му изглеждаше почервеняло.

— Предай се, защото има безброй начини да те хванем, при които ще се почувстваш извънредно зле — продължи принцът, вбесен от мълчанието му.