Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— И ще кацнем там, долу?

— Не точно. Магическият вятър ще ни подхване и ако всичко върви добре, ще влезем във входа за планетата.

— Въпреки че се движим в обратна посока?

— И посоките са относителни тук — ведът ги огледа. — Сега се пригответе, чувал съм, че вихрите понякога са нещо неособено приятно.

— Изпитвал съм го, преди да бъда изхвърлен някъде в космоса — Синд беше побледнял. — Все едно ти изцеждат мозъка през ушите.

— Идвал си с друга цел, затова си усетил отказа за достъп така.

— Щом Синд изглежда стреснат, бих искала да не ни изхвърлят този път — момичето се беше уплашило.

— Предполагам, че той силно преувеличава неприятните си изживявания — обади се Ишанг. — Не е добре да те плаши така.

Той й се усмихна окуражително, преди да се облегне и потъне в креслото си.

— След малко ще се занимаеш с твоите собствени изживявания и не се преструвай, че не те е страх — изгледа го Синд.

— Страх ли? Когато не сме толкова заети, с удоволствие ще изслушам твоите разяснения относно тази дума — изсмя се хораят. — Не я разбирам напълно, но съм сигурен, че ти си доста компетентен по въпроса.

Синд точно се канеше да му отговори, когато ги връхлетя първата вълна. Всъщност, той изобщо не беше преувеличил истината, защото нямаше думи да се опише това, което последва. Всичките им сетива като че ли полудяха, заливайки объркания мозък с лавина от сигнали — мрачната тишина на междузвездното пространство се раздираше от оглушителен грохот, непрогледна тъмнина се сменяше с ослепителни светкавици и искрящи цветни дъги, редуваха се невъобразима смрад със също толкова непоносимо силни аромати. Осезанието също внасяше своя дял, като всички нервни окончания предаваха постоянно усещания за силна физическа болка.

— Дървен кон — чу Тарасу някъде отдалече гласа на Синд, когато се посъвзе.

— Не ме интересува нищо — каза тя. — И не бих си отворила очите, но ще го направя само за да се убедя, че още съм жива. Къде е конят?

— Изхвърлени сме в сектора Дървен кон — обясни й Азман. — Аз също смятах, че Синд си измисля, но сега описанието му ми се струва бледо и въздържано.

— Това ми се случва за шести път — мрачно допълни Синд — и всеки път е по-лошо от предишния. С тази разлика, че сега като никога бях на границата и усетих защо не мога да я премина. Вие разбрахте ли?

— Да — потвърди Ишанг. — Джорхите!

— Какво пак ние? — шумно запротестира Кокорл. — Говорите си с недомлъвки и накрая ни обвинявате в нещо, за което нямаме представа. Не разбирам какво толкова ви вълнува. Аз просто се усетих нормално замаян, докато се прехвърляхме в този сектор, който ми се струва доста отдалечен от целта ни.

— Входът ни изхвърли заради вас двамата — кротко каза Азман. — Не може да дойдете с нас, за което много съжалявам.

— Как ли пък не! — изфуча Кокорл. — Синд е бил възпрепятстван многократно, защо да не е той причината?

— Защото не е — обади се Ишанг. — Докато вие сте с нас, няма да бъдем допуснати до Сабха, а върху хората отхвърлянето оказва болезнено въздействие. Явно джорхите не страдат от него.

— Убеден съм, че това не се дължи на принадлежността ви към нечовешка раса — каза ведът. — Може би присъствието ви е нежелано поради способността да виждате бъдещето, а не е израз на дребнава расова дискриминация.

— Дано — Кокорл беше засегнат и сърдит. — Неприятно ми е, че ще се разделим, но ако всички мислите така…

— Да! — обадиха се хората почти в един глас.

— Това е неприятно, щяхте да ни бъдете от полза — добави Тарасу. — Ясно усетих обаче, че вие не трябва да идвате там.

— И къде ще ни оставите? — попита Йеллагр.

— Може да ни чакате извън Вихрите, в някоя от капсулите на кораба — ведът потърка челото си. — Имате достатъчно запаси от храна, вода и въздух, а ако се забавим много, ще ги попълните от близките планетни системи. Горивото на капсулата ще ви стигне за няколко маневри.

— Така свикнах с вас, че дори апетитът ми като че ли намалява при мисълта да се разделим — тъжно каза Кокорл.

— Няма да си сам и ще продължиш на спокойствие обучението на Йеллагр — опита се да го утеши Тарасу.

— Само това ме крепи да не изпадна в депресия — джорхът изглеждаше нещастен. — Кой би могъл да предположи, братовчеде, че ще се привържа толкова към плоските, бледи и неугледни създания, които доскоро дори не бях виждал?

— Как така съумяваш да ме разчувстваш и обидиш само в едно изречение? — попита Тарасу.

— Вродена ораторска дарба — скромно отговори Кокорл.