Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Климатът позволява непрекъсната земеделска работа, няма смяна на годишните времена и застудявания — каза ведът, представил се като Ярра.

— А ако възникне нужда от апарати, дрехи, лекарства или нещо друго? — плахо попита дребна чернокожа жена с яркосиня бродирана рокля.

— Тук имате на разположение това, което ви е нужно. Вие сте на Сабха — усмихна се Ярра, сякаш по този начин обясняваше всичко.

— А кога ще бъдем извикани при Арката на Небесното сияние, Посветени? — мъжът, задал въпроса, видимо беше най-увреденият от присъстващите.

Дясната му половина изглеждаше парализирана и трудноподвижна. Синд предположи, че само благодарение на имплантиран невростимулатор, той може изобщо да ходи. Къдравата руса коса, сивата туника и татуираните на челото му точки показваха, че идва от сектор Лебед. Всички други изглеждаха сравнително здрави, може би тежко болните не отиваха в такива селища, а бяха лекувани веднага, без да изчакват реда си. Впрочем нямаше съмнение, че е точно така. Ярра търпеливо отговори на всички въпроси и изчезна, а Синд въздъхна и се запъти към най-близката колиба. Ведът го последва мълчаливо.

— Снощи викаше толкова силно, че се чуваше чак при мен. Лоши сънища, а? — гол до кръста, Синд беше коленичил до ручея и се плискаше с ледената вода.

Кожата му беше станала огненочервена от студа.

— Не беше просто сън, а нещо, което преживях в детството си. Отдавна не беше се появявало да ме мъчи нощем — с рязко движение Азман запрати във водата камъчето, което подхвърляше в дланта си, и то цопна на дъното. — Почти го бях забравил, докато траеше посвещаването ми тук, на Сабха. Повече от десет години.

Мрачен и разсеян, той седеше върху голяма назъбена скала, надвиснала над вира. Беше се измил набързо и сега гледаше намръщен пред себе си в пространството. Слънцето бе изгряло преди малко и в селището под хълма започваха да се мяркат хора. Предстоеше им още един ден изтощителен труд на полето, точно като вчерашния и предишните дни. Ведът въздъхна тежко — непрестанната заетост поне държеше неприятните мисли далече от него.

— Физическите усилия ми се отразяват добре — Синд нахлузи ризата си така, както си беше мокър, със стичащи се от него капки. — Ободряващо е да ставаш рано, да работиш за прехраната си, без да се тревожиш за нищо друго, и накрая, капнал от умора, да си легнеш, след като слънцето залезе.

— Живот сред природата, прост и естествен. Какво повече му трябва на човек? — Азман изрови с крака си ново камъче и започна да чертае върху плоската повърхност на скалата сложна безсмислена фигура.

— Защо тогава те мъчат кошмари? — Синд вдигна горната си дреха от мястото, където я беше захвърлил, и се изкачи при веда.

— Някога изгубих човек, на когото държах, провалих се и разбрах колко дълъг път имам да извървя, докато възвърна самоуважението си. Посветих се на Вечната светлина и повече не се обърнах назад към миналото, но сега то се изпречи пред мен неканено.

— Още е рано за закуска, може да постоим тук, докато си оправиш настроението — Синд се разположи до него. — Свикнал съм да те виждам или медитиращ, или преливащ от жизненост, тези скръбни размисли не са в стила ти. Миналото вече не съществува, забрави го и се наслаждавай на момента. Това казваше ти на мен, нали?

— Много неща съм говорил, но едва ли всички са били чиста проба истина.

От пътеката зад билото се дочуха гласове, но склонът закриваше вървящите по нея. Преди те да се покажат зад завоя, ги изпревари звънлив смях.

— Ще си имаме компания — обади се Синд. — Чудя се кой ли е решил, вместо да използва ведрата с чиста вода, да се изкатери дотук, за да замръзне в този ручей? Положително ще видим чернокожата Ория от Неан, която ако имаше как, щеше да се пренесе при теб, докато стоим в това селище.

— Обмислям дали да не я поканя да го направи наистина. Може в нейно присъствие да си върна съня.

— Тя няма да те остави да спиш много — Синд се засмя. — Точно се канех да те питам, интимните връзки с Ория допустими ли са за един служител на култ?

— Не съм давал обет за целомъдрие и въздържаност — отговори Азман, — нито пък може да се иска такъв, представите ти са архаични. Физическото удоволствие, щом е в нормални граници и не те изтощава, не пречи на силата и стремежа към знания.

— Храна за тялото и храна за ума — Синд седна и се загледа надолу.

— Точно така, глупаво е самоцелно и без нужда да стоиш гладен.

Когато ги видяха на скалата, идващите жени се стреснаха или поне някои от тях се престориха на изненадани. Бяха пет или шест от различни звездни системи, но Ория се открояваше с абаносовия цвят на кожата и с котешките си движения.