Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Успял си да стигнеш дотук, без да прекъснеш нишката на съществуванието си — каза гласът. — Защо си дошъл в място, където нямаш сила и власт?

— Искам да… — не можах да изрека останалото.

— Знам какво искаш, но трябва да спазиш правилата, за да го получиш. Готов ли си?

— Какво да направя?

Странно беше да общуваш мислено сам със себе си, но не се заблуждавах, че Той е проникнал в мозъка ми и този разговор е истински.

— Не знаеш ли? Излез от умственото вцепенение, зад което си се скрил, и ме погледни ! Накарай ме да ти дам нищожното късче живот, заради което си дошъл!

— Не мога — изплаках аз. — Нямам сили да го направя.

— Отказваш ли се?

— Отказвам се, искам да се върна обратно!

Бях забравил Тайса, не ме интересуваше даже колко жалък и отвратителен изглеждам, защото пред лицето на този ужас всичко губеше смисъл.

— Иди си, ако можеш.

Гласът млъкна и усетих оттеглянето му, като че ли от мен се отдели мощен вихър и ме запрати нанякъде. Измина доста време, докато се осмеля да надникна от сигурното си убежище в безпаметните дълбини на моя разум. Намирах се в граничното пространство — Безкрайната Пустош. Сивата мъгла все така се кълбеше наоколо, греещите призрачни сфери се носеха в неспирен поток, но аз вече знаех къде отиваме. Ако не излезех оттук, пак щях да бъда завлечен в Нищото, където отново трябваше да изключа възприятията си. После ще бъда изхвърлен тук, наново привлечен към Него и така, докато съпротивата ми отслабнеше. Всеки път щях да бъда по-уязвим от предишния и накрая трябваше да го погледна , останал беззащитен срещу ослепителното Абсолютно Съзнание. Тези мисли ме накараха да се размърдам. Опитах се да тръгна в обратна посока, но веднага почувствах, че сякаш се боря с течението на огромна пълноводна река. Не знам колко продължиха отчаяните ми усилия, но мракът неотклонно и неумолимо ме притегляше. Борбата беше неравностойна и вече мислех да се отпусна и предам, когато забелязах нещо необичайно. Вестителят над една от душите нямаше форма на птица, а гореше в бяло и приличаше на… цвете! Погледнах повторно и усетих огромна радост, вече не бях единственият жив тук. Другият плавно и леко се плъзгаше назад и водеше със себе си една от околните светлинки. Напрегнах се до краен предел и успях да се доближа до него. Не различавах ясно неговия образ, но беше мъж или по-скоро младеж. Трудно ми беше да преценя, а и не ме интересуваше много. Достатъчно беше, че в това ужасно място намерих живо човешко същество, което да ми помогне. Фигурата, която той водеше със себе си, беше женска. Около него имаше мощно излъчване, усетих го веднага при съприкосновението ми с границите му. Моментално напорът на влачещата ме сила намаля и се почувствах зад сигурна преграда, колкото по-близо идвах до него. Той също ме беше усетил, но продължи да се носи напред.

— Не мога да се боря с притеглянето на Нищото, а и не знам пътя за връщане — изхленчих аз.

Сега не се изненадах, когато чух отговора направо с разума си. Гласът пак беше моят, но не ме ужасяваше, а се чувствах защитен и спокоен.

— Аз знам къде трябва да отидеш.

— Ще ме изведете ли? — изобщо не допусках, че ще ми откаже, би било невъобразимо.

— Заинтересуван съм да се върнеш невредим, дори нещо повече.

— Кой сте вие?

— Ще разбереш, не трябва да знаеш сега.

Мъглата пред нас започваше да се разрежда и в появяващите се процепи зърнах за момент болничната стая. Преди да благодаря на спътника си, нещо ме дръпна напред и се озовах вътре, но тялото ми го нямаше до леглото. Тайса лежеше неподвижна и изпъната, знаех че човешката й същност вече е погълната от Изпепеляващия. Понесох се през стени, коридори, хора и други стаи, докато видях баща си пред една от вратите, а зад нея група лекари, заобиколили нещо. Нещото беше физическата ми форма във вид на бледо и бездиханно момче, проснато на операционната маса и окичено с медицински уреди. С облекчение се вмъкнах в тялото си и отворих нормалните си, несъвършени човешки очи, за да видя обикновените предмети наоколо. Когато ме намерили, помислили че съм изпаднал в шок от смъртта на Тайса и ме пренесли тук. Първата ми грижа след невероятно бързото възстановяване беше да поискам „Саттвадхара“ и да я разтворя. Беше се появила нова страница, която определяше съдбата ми на Посветен вед, вречен на Вечната светлина. Следващата година заминах за Сабха. Баща ми беше сенатор, авторитетна и властна личност, но избягваше да ми противоречи.