Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Не се учудвам, че крещиш насън, щом преживяваш отново това — Синд се беше разсънил напълно. — Настръхвам, като си го представя. Не си ли помислял, че тези неща може да са се разиграли във въображението ти? Тогава си бил разтревожен, потиснат и в особено душевно състояние.

— По време на обучението си научих много неща, но не съм чувал, виждал или усещал нищо подобно на това. Сигурен съм, че се случи наистина, а не съм припаднал или халюцинирал.

— А тази черта, за която говориш, опитвал ли си се да минеш пак зад нея, в Отвъдното?

— Във всяка степен на Посвещението основният принцип гласи, че правиш само това, за което си подготвен. След като си тръгнах към къщи, опитах да премина границата, но не можах да я преодолея. Точно с това се занимавах, когато отвлякохте „Хаврия“. Сега започнах да сънувам и за втори път изживявам все същото от начало до край.

— Без никаква разлика?

— Съвсем малка. Вчера за пръв път видях по-ясно човека, който ме изведе, а тази нощ ми се стори, че го познавам, но като се събудих, бях забравил кой е той. Сега ще се поразходя, трябва да се разсея.

— Да дойда ли с теб? — попита Синд.

— Благодаря ти, но няма нужда. Достатъчно е, че ме изслуша.

Синд сви рамене и се прибра в къщата. Заспа почти веднага и неговите собствени сънища бяха приятни. Когато излезе сутринта на верандата, завари Азман на същото място, сякаш беше прекарал остатъка от нощта там. Този ден трябваше да разсаждат в зеленчуковата градина един вид от местните растения, който след няколко месеца щеше да даде реколта от едри жълти грудки. Саденето беше от неприятните за Синд занимания и скоро му омръзна. Той седна встрани, а ведът, без признаци че е недоспал и уморен, грижливо поставяше в изкопаните дупки крехките стъбълца, засипваше корените с пръст, утъпкваше я леко и ги поливаше.

— Дали ще бъдем тук, за да ядем тези грудки? — обади се Синд.

— Едва ли, рядко се налага някой да чака повече от два месеца. Зависи от броя на хората дошли преди нас, но има вероятност нашият ред да дойде още утре.

— Чудя се какво ли правят Ишанг и Тарасу сега — Синд изглеждаше разсеян.

— Предполагам същото като нас — ведът внимателно изправи няколко клюмнали растения и изгледа със задоволство стройната редица, която оставяше след себе си.

Точно в този момент Ишанг обикаляше около едно овощно дърво, късаше растящите на гроздове ципести плодове и старателно ги подреждаше във висящата през лакътя на другата му ръка кошница, като непрекъснато мърмореше.

— Каза ли нещо? — попита Тарасу.

Тя беше седнала удобно в едно разклонение на дървото и беше закачила кошницата до себе си.

— Казах, че вече не издържам! — хораят изсипа плодовете на земята и подритна купчината.

Ципите се спукаха и гъстият сладък сок го опръска.

— Отвратително! — той се наведе и избърса лепкавата каша от обувките си. — Аз не съм селянин, аз съм воин. До гуша ми дойде от тази работа.

— Къде ли отиде прословутото търпение на воина? — ехидно се обади Тарасу отгоре.

— Имам достатъчно търпение да дебна, обмислям и изчаквам, преди да се срещна с какъвто и да е противник, но тези дребни, отегчителни задължения ме дразнят.

— Аз пък бях принцеса, вече съм кралица, но сега съм се покатерила тук, седя на хлъзгавите клони и съм цялата изподрана от тях. Да не говорим, че косата ми е пълна с листа, непрекъснато я закачам наоколо и изскубвам цели кичури, докато я освободя. Чул ли си ме да се оплаквам?

Ишанг мълчаливо събра здравите плодове от земята и ги изсипа в големия плетен кош в началото на градината. Когато се върна до дървото, Тарасу беше слязла долу.

— Едва ли боговете са имали предвид точно земеделската работа, която вършим, когато са ни избрали да спасяваме себеподобните си — хораят се пресегна и откъсна висящия над главата му грозд.

— Може да не са сигурни в избора си, представи си, че това е едно от изпитанията — каза Тарасу. — Който не е способен да се примири с дребните неудобства на непривична за него дейност, предполагам, че няма да е особено полезен, когато трябва да извърши нещо важно.

— Добре казано — съгласи се Ишанг. — Ако ти беше от жените хораи на Кин, щях да ти предложа да станеш моя Временна съпруга.

— Много благодаря — прочувствено отговори Тарасу. — Това сигурно трябваше да прозвучи като комплимент, но май не го възприемам така. Временните неща не ме блазнят изобщо.

— В живота на хорая единственото постоянно нещо е изпълнението на дълга.