Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Аз пък се питам защо ти пренебрегваш необвързаните жени в лагера. Няма да останеш отхвърлен, ако потърсиш взаимност.

— Просто не ми е дошло наум досега — мислите и желанията ми не са тук.

— Предполагам къде са насочени — каза Азман сериозно. — Обикновена незангажираща сексуална близост не ти е достатъчна, така ли?

— Аз бях кенселастър в двора на Кантайрофекса, пълен с леснодостъпни хубави жени, и сега ми трябва нещо повече от животинско задоволяване на инстинктите. Всъщност, през целия си живот съм търсил това, което е наистина рядко и ценно — любов.

— Обич, красиви чувства — ведът въздъхна. — Илюзии! Всичко се свежда до това, че искаш да бъдеш единствен и незаменим, да създадеш свой миниатюрен свят извън реалността. И в тази вселена, на която си център, да бъде затворена една определена личност — Тарасу. Това не е ли доста нескромно и егоистично желание?

— Не бързай да се засягаш! — добави той, защото Синд беше настръхнал от възмущение. — Ами ако тя не се интересува изобщо от твоя измислен рай за двама и не желае да се затвори в него?

— Може би ще я попитам следващия път, когато я видя — Синд стана. — Имаш ли представа защо трябваше тя да бъде на друго място?

— Причината сигурно ще разберем по-късно.

— Дразня се от мисълта, че Ишанг е с нея.

— Напълно те разбирам.

— Нищо не разбираш, не е само елементарна ревност, чувствам нещо лошо. Нямам основание за тези усещания, но това не ги променя.

Жените бяха приближили съвсем и Синд се изправи.

— Отивам да закусвам.

— Ако промениш намеренията си, те съветвам да ухажваш Анаис. Не е забележителна, но те харесва много и освен това е добродушна и приятна.

Синд махна неопределено с ръка и скочи от скалата, като едва не събори Ория. Момичето се усмихна ослепително и се изкатери при Азман.

— Приятелят ти пак се опита да се измъкне, но този път Анаис няма да го изпусне — тя седна до него и го целуна.

И наистина дребното закръглено момиче, чиято коса беше сплетена на двадесетина дълги плитки със златни нишки и мъниста в тях, спря Синд и говореше с него, въпреки видимата му неохота.

— Той е специален случай — ведът обгърна раменете й и топлите му кафяви очи я погледнаха ласкаво. — Искам да ти направя едно предложение. Защо не си вземеш нещата и не се пренесеш при мен още днес?

— Наистина ли? — тя засия.

— Не носи никакви съдове, при мен има предостатъчно. Просто си събери дрехите и ела.

— Какво те накара да вземеш това внезапно решение?

— Установих, че ми е неприятно да оставам сам нощем.

— Така ли? Изглеждаш човек, свикнал да прекарва голяма част от времето си в уединение. Бих казала дори, че това е естественото ти състояние.

— В момента имам нужда от някого, за да ме спаси от мен самия — Азман я притисна плътно до себе си. — Няма да те лъжа, че съм изпитал внезапен прилив на привързаност към теб или копнеж по домашен уют.

— Знам, това няма значение — тя се усмихна тъжно. — Всъщност е чиста случайност, че изобщо се срещнахме. Всичко тук е временно, нищо че сякаш съм живяла на това място от незапомнени времена. Скоро ще ни призоват и може би никога повече няма да се видим.

— Случайностите са нещо почти изключено — ведът погледна слънцето, което вече се беше издигнало доста високо над отсрещния хълм. — Нещата стават, когато и както трябва да станат.

— Когато заговориш така, ме побиват тръпки. Хайде да слизаме в селището — тя се изправи и го дръпна за ръкава. — Искам да подредя новия си дом.

— Дано ми донесеш спокойствието, което търся — каза ведът.

Въпреки очакванията му, той се събуди отново преди зазоряване, потен и разтреперан, макар и да не беше крещял, както първия път. Прекоси на пръсти скърцащия под и излезе навън. Нощта беше безлунна, а неопределимата сивкава дрезгавина, предвестник на утрото, се разстилаше наоколо. Отпусна се на стъпалата и почувства движение зад себе си. Синд беше излязъл от своята половина на къщата, приближи се и седна до него.

— Не мога да се отърва от навиците си — каза той. — Спя съвсем леко и нащрек като хищник. Усетих, че някой се прокрадва отвън и веднага скочих от леглото. Май няма да има покой за теб?

— Боя се, че е така — ведът стоеше неподвижен и замислен. — Насън отивам в Пространствата Отвъд и предчувствам, че скоро ще трябва да навляза наистина там.

— Пространствата Отвъд? — Синд се прозя.

— Така наричам мястото, където свършва всичко или може би започва, не знам. Там, където е Великото Всичко и Нищо, зад успокояващите измамни декори на съществуването ни.