Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— И смяташ, че ще успее да разчисти тази планина от отломки? — недоверчиво попита Тарасу.

— Мисля, че ще успее — отговори Синд. — Той каза, че е усетил присъствието ви на Каскот и тръгнал веднага насам, защото разбрал, че нещо лошо се е случило с джорха в града.

— Изумително! Напоследък обаче се случват все странни и невероятни неща, така че едно в повече няма значение. Какво става с кораба, който ремонтирате?

— Готов е и оцелелите могат да се евакуират с него. Малко ще им бъде тесничко, но няма начин.

— Ще ни бъде тясно — поправи го Тарасу. — Нашата совалка е смачкана и почти се разпадна, докато долетим от Гриав. Ако искаме да напуснем планетата, трябва да го направим с този кораб.

— А другият джорх откъде се взе? — попита Синд.

— Дълга история — махна с ръка Тарасу, — но щом така и така ще чакаме тук, мисля да ви я разкажа.

Синд и Ишанг слушаха мълчаливо, а изтегналият се на пода Йеллагр кимаше с глава в знак на потвърждение.

— Чакай малко! — прекъсна я Синд. — Hещо става навън.

— Каскотяните са се раздвижили и вдигат доста шум. Струва ми се, че някой идва насам — хораят тръгна към вратата.

Преди да стигне до нея, тя се отвори с трясък и вътре се провря Кокорл, свит и прегърбен, за да може да влезе.

— Скъпи братовчеде! — Йеллагр се втурна към него. — Надявам се, че не си пострадал, ние много се притеснявахме за теб.

— Едва ли ще се отървеш толкова лесно от наставника си, измъквал съм се невредим и при по-лоши обстоятелства — изфуча Кокорл и започна да раздава задушаващи прегръдки и немилостиви удари по раменете на всички поред. — Не може да се отрече, че притежавам невероятна издръжливост, присъствие на духа и ред други ценни качества.

— Къде е сега Азман? — попита Синд.

— Споменах ли, че той каза да отидем при него?

— Нямаше възможност от крясъци и хвалби. Защо ведът не дойде с теб?

— Не знам. Той е в едно полуразрушено светилище в гората, чете някаква книга. Случвало ми се е да я зърна сред вещите му на „Хаврия“, но не бях го виждал да я отваря.

— Ами да вървим тогава — не само Тарасу, а и останалите бяха нетърпеливи.

Обраслите с мъх и пълзящи растения каменни блокове бяха разкривени и хлътнали под неумолимото въздействие на времето. Това придаваше на светилището вид на древни руини, точно както беше го описал джорхът, но си личеше, че някога е било внушително. Намираше се на голяма равна поляна, обградена от разклонените могъщи стволове на вековни дървета. От ниските каменни къщурки на селището дотук водеше тясна пътечка, която не изглеждаше занемарена и неизползвана. В единственото обширно помещение също се усещаше разруха, но то беше запазило напълно величието си и въздействието върху влезлите в него. Високите стени завършваха направо, без какъвто и да било таван, и отгоре беше само откритото небе. В момента то сияеше искрящо синьо, но се чувстваше, че церемониите, заради които е била изградена постройката, са се извършвали предимно нощем, под студената светлина на звездите.

Подът беше застлан с огладени, разноцветни речни камъни, а в средата се извисяваше обелиск, висок почти колкото стените и издялан от единствен блок черен мрамор. По него бяха издълбани непонятни знаци и изображения, покриващи го от дебелата основа, която едва можеха да обхванат пет-шестима души, до изострения връх. До него лежеше по-малък блок с форма на паралелепипед, поставен върху дългата си страна. Като цяло тази композиция смътно наподобяваше варварски олтар. Останалото пространство беше празно, с изключение на няколко ниски кубични камъка, разположени в полукръг пред обелиска. На един от тях беше седнал Азман, с книга, разтворена на коленете му.

— Добре дошли — каза ведът. — Разположете се около мен, както ви е удобно, аз ще свърша след малко.

— Май беше на същата страница, когато тръгнах да ви извикам — измърмори Кокорл, след като надникна през рамото му.

Тарасу също се загледа в причудливите символи върху сивкавата материя. Не можа да ги разчете, но я учуди необичайно голямата плътност на листовете. Бяха не по-тънки от корицата и въпреки че книгата изглеждаше дебела, едва ли съдържаше повече от десетина листа. Самата корица беше облечена в сивкавожълта кожа, прорязана от тънки кафяви нишки, неприятна на вид.

— Кожата е човешка — усмихна се Азман, когато затвори книгата и улови погледа й. — Тленното и вечното, несъвършената човешка форма съхраняваща безсмъртното знание.