Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Момичето изхлузи шлема, остави го на земята и с удоволствие вдиша сухия, прашен аромат на нивата.

— Ела по-близо до нас и съблечи всичко.

— Изобщо не мисля да правя това — възмути се тя. — Не знам какви са порядките ви на Каскот, но не ми харесват и съм сигурна, че не искам да ги опознавам!

— Момиче, разбираш ме съвсем погрешно — сухо каза водачът. — Искаме само да огледаме кожата ти, за да се убедим, че не лъжеш.

— Не съм никакво момиче, а почти кралица на моята планета, и не желая да се разсъбличам.

— Тук си на Каскот, ако си забелязала. Това е нашата планета и имаме изключително бедствие на нея.

— Тогава измислете нещо друго.

— Надявах се да си спестим лабораторните плъхове, но няма как — оръжието в ръцете му изчезна и на негово място се появи малка телена клетка.

В нея, доколкото му позволяваше пространството, се мяташе голям сивочерен плъх и с дългите си остри предни зъби правеше напразни опити да прегризе здравите метални пръчки. Мъжът излезе от прикритието си, остави клетката на земята и се отдръпна отново.

— Какво да правя с това животно? — попита Тарасу.

Плъхът седеше на задните си лапи, вперил лъскавите си очи в нея, а мустакатата му муцуна смешно помръдваше насам-натам.

— Вземи го.

— Ще ме ухапе веднага, щом го пипна.

— Вдигни цялата кутия и просто я подръж в ръце.

Тарасу се наведе и взе клетката. При разклащането гризачът се озъби, изфуча и се хвърли към ръката й, но мрежата го спря. Като усети, че засега не го заплашват пряко, той се укроти, седна пак в ъгъла и се загледа изпитателно в нея.

— Е, и какво?

— Нищо, всичко е наред. Дай го сега на така наречения Сет.

Тарасу протегна ръце и пристъпи към него, за да му предаде клетката, но той отскочи като ужилен, а плъхът сякаш побесня. Замята се, издавайки пронизителни писъци, козината му се изправи и щръкна на вълни, от което заприлича на телена четка.

— Вампир! — извика водачът и няколко души изскочиха с насочени в Сет оръжия.

— Не знам какво искате да кажете, но не може да застреляте някого току-така, само защото е имал нещастието да се разболее — Тарасу се изправи между разярените мъже и жертвата им. — Той не ни направи нищо лошо, нито пък на вас. Нямате право да го убивате.

— Ти не разбираш нищо — раздразнено каза предводителят. — Дръпни се настрани!

— Първо ми обяснете какъв е този странен тест, за да знам какво става.

— Плъховете реагират бурно в близост с човешки подобия, както сама видя. Той прилича на човек, но всъщност не е. Тези същества завладяват телата ни и ги оставят да се разкапват, докато са в състояние да им служат. Нещастният Сет отдавна е мъртъв, искаме да унищожим вампира, вмъкнал се в тялото му.

— Мислите ли, че тези гризачи са достатъчно интелигентни за целта, за която ги използвате? — Тарасу се поколеба, но не отстъпи.

— Не остана нищо по-интелигентно, за да го използваме. Ще се отместиш ли сега?

— Не — твърдо каза тя, — докато не ме убедите, че сте прави.

— Тогава го накарай да си свали дрехите, не вярвам той да има твоите скрупули.

— Обещавате ли, че няма да стреляте през това време?

— Естествено.

Тарасу се отдръпна встрани и се обърна. Гриавецът беше седнал на безопасно разстояние.

— Сет, съблечи се! — обърна се тя към него и повиши тон, тъй като не последва никаква реакция от негова страна. — Махни тези парцали от себе си!

Той не помръдна и момичето пристъпи към него.

— Хайде, недей да усложняваш повече нещата.

Сет едва ли разбираше напълно думите й, но тонът беше успокояващ. Въпреки това той се изправи на крака с намерение да избяга, но се уплете в някакъв дълъг корен, плъзнал през просеката, и падна. Тарасу дръпна дрипавата му горна дреха, без да обръща внимание на протестните му вопли. Изгнилият плат се раздра и разкри разраненото му тяло. Там, където кожата не беше покрита с морави и синьочерни петна, гъмжаха гнойни язви със зловонни кори. На гърдите му се виждаше малък тумороподобен израстък с прозрачна ципа, който пулсираше.

— Какво е това? — защитената й от ръкавицата на скафандъра ръка се протегна и докосна образуванието. — Прилича на…

Тя млъкна и се втренчи в него. Сет застина при допира й, после се сгърчи конвулсивно и замря. Гадният пихтиест мехур се раздвижи и сякаш се смачка под тежестта си, ципата се набръчка и провисна.

— Отвратително! — заекна тя и се отдръпна. — Той… като че ли умря. Аз ли го убих?

— Бих казал, че ти неутрализира съществото или това е невероятно съвпадение. Странна работа! — водачът се приближи. — Не си го убила, защото той е мъртъв доста отдавна.